Сир Бани Яс – пустинята, превърната в рай

Още щом слизам на сушата, се насочвам към строените наблизо джипове и се записвам на сафари, за да се запозная с обитателите на защитената територия.

В уречения час поемаме по прашните пътища на резервата, който днес заема повече от половината площ на острова. Най-подходящият период за посещение на Сир Бани Яс е между октомври и април. Нашият водач се опитва да ни обясни какво е усещането да си тук през летните месеци, като го сравнява с горещата струя въздух на насочен към лицето сешоар, а аз си мисля, че и днешните трийсетина градуса са ми в повече.

Едно от първите неща, които привличат вниманието ми, е мангровата растителност насред плитките крайбрежни води. Около невисоките дървета водата е видимо по-светлосиня, което се дължи на ниската й соленост. Засаждането на мангрови дървета е особено важно, защото корените им имат способността да обезсоляват водата и тя става годна за пиене от животните.

На острова има и инсталация за обезсоляване на морска вода. От огромните цистерни, в които се съхранява, сладката вода поема към всяко едно от хилядите дървета, засадени тук през последните години.

По-нататък, на полянки, покрити с тучна зеленина, зърваме кротичко да пасат индийски антилопи (гарна), които не са местен вид, редом с типичните за района арабски газели (доркас) и почти изчезналите някога орикси. Сир Бани Яс е известен с това, че е приютил видове, характерни за Африка и Азия. Спираме недалеч от грациозните тревопасни, за да им се полюбуваме и да ги снимаме. Не ни обръщат внимание. Явно са свикнали с човешкото присъствие.

След това срещаме жираф, който се разхожда сред дърветата. Щом ни вижда, известно време препуска редом с нашия автомобил.

Някъде там, сред буйната растителност, се спотайват гепарди. И макар да предпочитат да остават „невидими“, със сигурност хищническият им поглед не изпуска нито едно наше движение.

А после спираме близо до едно дърво, под което като стар съвет на пустинни мъдреци са се скупчили берберски овце (гривести козли). И те се държат сякаш сме незабележими. Единствените животни, които проявяват нескрито любопитство към нас, са щраусите. Не стига, че окото на този гигант сред пернатите е по-голямо от мозъка му, ами еволюцията го е оборудвала с допълнителен клепач, който е полупрозрачен и позволява на щрауса да вижда дори когато тази мигателна ципа е затворена, като същевременно защитава очите му от прах и пясък. Щом научавам тези факти, любопитство става взаимно.

Последната ни спирка е, за да видим контраста – вляво от нас е пустош, каквато е бил целият остров допреди няколко десетилетия, а всичко вдясно е потънало в тучна зеленина. Логиката крещи: не е възможно и мозъкът ми трудно възприема, че пред мен са двете лица на едно и също място. Тук осъзнавам, че Сир Бани Яс е от онези показателни примери за това как човешката намеса може да бъде съзидателна и мъдрите инвестиции да превърнат дори пустинята в рай.

Текст и снимки: Елица Лукова