Из Китай и Филипините с нравописите на Наталия Бояджиева

Наталия Бояджиева е филолог и журналист. Съдбата отрежда да напусне родната Варна, за да живее три години в Китай и две във Филипините. Следвайки китайската поговорка: „Смисълът на живота е в това – да трупаш неща, които можеш да вземеш със себе си“, Наталия се впуска да „трупа впечатления, красиви спомени и мъдрост“, които споделя със слушателите на радиостанциите „Отзвук“ и „Татковина“, и с читателите на интернет сайта „Емигрант БГ“, в. „Новият пулс“ и сп. „Българи“. Така, неусетно, изпод талантливото й писателско перо се раждат книгите „Светлина от Изтока“ и „Лицата на Филипините“. Нейните „нравописи“, както сама определя разказите си, еднакво ловко ни развеждат както из впечатляващи кътчета на двете азиатски държави, така и из дебрите на китайската и филипинската душа.

Кое те накара да определиш Китай и Филипините като „две страни, разделени от хилядолетия в духовно и емоционално отношение от една невъзможна за прескачане стена“?

Първо живях в Китай, където с наслада попивах от културата на местните хора, от техните обичаи и нрави, от прекрасните им взаимоотношения. Далеч съм от мисълта да обобщавам за всички китайци, но тези, които аз срещах в Пънлай, провинция Шандун, се оказаха много интелигентни, умни, топли и сърдечни хора, с които продължаваме да сме приятели. Престоят ми във Филипините се оказа доста противоречив и много различен. Със самочувствието на човек, живял три години в азиатска страна, реших, че съм подготвена, но не беше така. Имаше изненади и това е естествено, защото всяка страна е различна. Отново няма да обобщавам за филипинците. Ще говоря за тези, които срещнах в Субик на остров Лузон. Допреди 30 години Филипините са били американска колония. Американците са оставили много дълбок отпечатък върху манталитета и поведението на филипинците. Ето защо, разликата е много голяма, но повече може да се открие в книгите ми.

Кое от лицата на многоликите Филипини успя да те докосне най-силно?

Най-много ми харесаха хората, които живеят в Кордилера. Имах възможност да обиколя планината с една местна водачка и се срещнах с местните племена ифугао и игорот. Игорот живеят по-изолирано, високо в планината и по-малко контактуват с останалата част на страната. Въпреки че официалната религия е католическа, при планинците има политеизъм (многобожие) и за тях всяка тревичка, дърво или цвете е отделно божество. Те са запазили в много по-голяма степен както своите обичаи, така и чувството си за гордост и собствено достойнство, което много ми импонира.

Имаше ли нещо толкова близко и познато в Китай, което да те накара да се почувстваш като у дома си?

Според мен, няколко неща свързват китайците с нас, българите. Едното е чувството на дълбока семейственост по отношение на родителите към техните деца. Тази топла връзка е за цял живот, както е и у нас. Китайските баби помагат за отглеждането на внуците, точно както и българските баби. Китайските родители милеят за образованието на децата си, точно както българските родители. Те дават мило и драго детето им да се изучи и там учението е много сериозно и истинско. Аз бях в една гимназия и видях как се учи – от 8 сутринта до 8 вечерта с обедна почивка от 1 час. Обучението е толкова интензивно, защото това е най-големият народ в света – милиард и половина души – и конкуренцията за университетите е стократно по-голяма, отколкото е в Европа. Висшето образование се цени високо и е изключително престижно.

В книгата си „Светлина от Изтока“ разказваш за някои от срещите си с автентичната китайска кухня. Според теб, тази толкова популярна по света кухня е „адаптирана към вкусовете на отделните народи, иначе никой няма да си я поръчва“. Успя ли все пак да преодолееш предразсъдъците си по отношение на китайското национално меню, което включва „скорпиони, ларви, червеи и всякакви насекоми“, и да опиташ някои от тях?

Ларвите, все още живи, се продават в супермаркетите в големи тави. Препържени и хрупкави, местните хора ги намират за много вкусно ястие. Признавам, че нямах смелостта да опитам тези деликатеси. Достатъчни ми бяха морските таралежи. Когато се отиде в заведение, в преддверието има аквариуми с жива риба и други морски дарове. Посочваш на сервитьора какво искаш и ти го приготвят. Рибата, ако не е карамелизирана, е много вкусна. Кухнята е доста разнообразна и всяка провинция има свои различни ястия. На самите китайци, когато пътуват, да кажем от Южен Китай в Северен, също им се налага да привикнат към местната кухня като към чужда.

Кои са парченцата земя в двете държави, които първо те накараха да онемееш, а след това те превърнаха в разказвач?

В Китай силно впечатление ми направиха Водните градове по долното течение на река Яндзъ. Тези градове са на 2200 години и са автентични – изглеждат така, както са изглеждали тогава. Цялата китайска духовност, предприемчивост, трудолюбие и култура са събрани в тези Водни градове. Китаецът пази старините си, не позволява да бъдат разрушени и унищожени, и дори там, където времето е изиграло своята роля, възстановяват, реставрират или строят нови реплики.

Във Филипините това са Стоте острова, които посетих заедно с моята американска приятелка Линда. Това е национален резерват, в който, както се шегуват местните хора, има 99 острова, а стотният понякога го покрива водата, понякога изплува. Другото красиво място е планината Кордилера с нейните оризови тераси.

Интервю на: Елица Лукова

Снимки: Наталия Бояджиева (личен архив)