СИНТРА – там, където реалността се разтваря в мъглата

Е, да, но явно е достатъчно, за да сформира уникален микроклимат – по-ниски температури в сравнение с лисабонските жеги, облаци, дъжд и мъгла, която и днес мистично обвива двореца Пенa, кацнал високо в планината. Час по час вдигам взор – палатът надзърта срамежливо иззад мъглата, но днес явно няма да го видим в пълния му блясък.

Преди да се отправим към имението Регалейра, имаме достатъчно време за теренни проучвания, разбирайте безгрижно пилеене на пари за сувенири и опитване на местни специалитети.

Немислимо е да посетим Португалия и да не си купим изделия от корк. Всъщност страната е монополист в добива му – повече от 50% от корковите дъбове растат на територията на Португалия, като най-големите масиви са на юг от Лисабон. За да се добива корк, не се реже дървото, а се бели кората му и за щастие, когато се върши от професионалисти, нито едно дърво не бива унищожено. Казват, че ако си вземеш чанта от истински корк, може да я носиш поне десет години.

В лабиринта от тесни калдъръмени улички на Стария град опитваме прословутата португалска вишновка – в малки шоколадови чашки ни сипват вишнев ликьор. Някъде слагат и вишна, но не и тук. Пробваме и pasteis de nata – традиционните тарталетки от многолистно тесто, пълни с яйчен крем, което, ако питате, си е крем карамел. Лакомо ядем прясно изпечената вкуснотия, с която си изгаряме езиците.          

Не след дълго поемаме към Кинта де Регалейра. Билетите ни са с фиксиран час. Трябва да сме точни, защото тук на всеки трийсет минути влизат по 300 – 400 души. Карвальо Монтейро купува имението от баронесата на Регалейра в края на XIX век, събаря го и построява ново по проект на Луиджи Манини, който е работил и по миланската „Ла Скала“.

Монтейро се нанася в имението през 1904 г. – шест години преди да бъде напълно завършено, но не се радва дълго на този разкош. Умира през 1920 г. и според завещанието му Кинта да Регалейра остава за сина му Педро, който се слави с прозвището Прахосника. Сигурно вече се досещате какво се е случило – продава имението на семейство Д’Орей, което има 16 деца, и както се оказва, няма възможност да поддържа новата собственост. Скоро след това Регалейра става притежание на японската строителна компания „Аоки“, която иска да го превърне в хотел, но в крайна сметка през 1997 г. то става собственост на общината.

Разходката ни започва от конюшните и без да губим време се насочваме към Кладенеца на началото, в който се спускаме. Всъщност това е вкопана в земята кула, чиито девет нива се вият спираловидно 27 м надолу. С всяко ниво става все по-мрачно и влажно и предполагам, че алюзията с деветте кръга на ада изобщо не е случайна. На дъното има изобразен компас и противно на очакванията изходът е на изток към слънцето и светлината.

Преди да разгледаме дома на Монтейро, се отбиваме и до Източника на изобилието. Чешмата е единственият съхранен обект от първоначалното имение, въпреки че Монтейро добавя някои символи. Дали защото съм жадна, или заради планинския кристал, използван за облицоване на канала, през който тече водата от три извора, но ми се струва, че това най-хубавата вода, която някога съм пила.

Самата жилищна сграда е на три етажа. Първият – единственият отворен за посещение, за съжаление, е почти празен и все пак е впечатляващ със своите резбовани тавани, уникален паркет и мозайки. Има много снимки, на които може да се види обзавеждането. На втория етаж са били спалните на семейството, а над тях – кабинетът на Монтейро.

След Синтра се отправяме към Кабо да Рока. Скалният нос, както може да се преведе името, е разположен на 10 км по права линия, но по тесния път, който се вие из планината, се стига за 40 минути. Въображението ми рисува приказни пейзажи, но заедно с нас по склона пъпли и мъглата. Щом пристигаме, едва потискам разочарованието си – 99 нюанса сиво рисуват монохромния пейзаж, който се разкрива от наблюдателната площадка. Гневният океан страховито бучи на 140 м под нас. Правим няколко снимки, подминаваме щанда за пина колада и срещу 11 евро си вземаме сертификат, удостоверяващ, че сме посетили най-западната точка на Стария континент, нищо че мъглата себично се мъчи да скрие красотата й от нас.

Текст и снимки: Елица Лукова