Агадир – възроден под соления дъх на Атлантика

Истинският разцвет на града започва едва през 20-те години на миналия век. На 29 февруари 1960 г. обаче съдбата нанася нов, още по-жесток удар. Земетресение с магнитуд 5,7 разрушава две трети от града и над 90% от крепостта или касбата, както я наричат местните. Епицентърът е точно под Агадир, а трусът – изключително близо до повърхността. Загива повече от една трета от населението.

Край касбата, от която напук на стихията оцелява южната й стена, ни посрещат търговци с автентичен за берберите вид – дълги роби (джелаби или гандури) и тюрбани на главите. Синият цвят на дрехите им също е дълбоко вкоренен в берберската традиция. В миналото индиговият нюанс е бил знак за социален статус – колкото по-наситеносин бил материалът, толкова по-високо е било уважението към човека, който го носи. Платът се боядисвал на ръка и поради липсата на достатъчно вода за изплакване в тъканта оставала много боя, която след това оцветявала лицата на берберите. Ето защо те често са наричани „сините мъже на пустинята“.

Не след дълго се отправяме към сърцето на новия Агадир, изграден на около два километра от руините на стария град. Пътят ни към джамията „Мехмед V“ минава през така наречената Португалска градина – символ на приятелството между Агадир и португалския град Оляо, с който е побратимен. Зеленият оазис насред градската суматоха създава усещане за прохлада дори в най-жежките дни. В градината Оляо се намира Музеят на паметта – място, което пази живи спомените за Агадир преди и непосредствено след земетресението от 1960 г.

Оттук джамията „Мохамед V“ е на удобно пешеходно разстояние. За съжаление, както повечето джамии в Мароко, и тя е затворена за любопитните очи на туристите. Достъпна е само за вярващи, които идват да се помолят. Тя е най-голямата в Агадир и е построена през 1960 г. – веднага след опустошителното бедствие, сполетяло града. Изящните орнаменти по фасадата на джамията и нейното внушително четвъртито минаре с декоративни прозорци са отличен пример за класическия марокански архитектурен стил. Носи името на султан Мохамед V – владетелят, при когото Мароко получава независимост от Франция през 1956 г., и който година по-късно е провъзгласен за първия крал на новата монархия.

Ето че най-накрая се озоваваме пред една от внушителните порти на необятния сук Ел Хад, разположен зад високи масивни стени, които напомнят на крепост. Това е един от най-големите пазари в Мароко, на който се предлага буквално всичко, за което може да се сетите. Сук Ел Хад е лабиринт от шумни алеи и над 6000 пъстри сергии и трябва да положим неимоверни усилия да не се изгубим.

Остава ни още малко време в Агадир, което решаваме да прекараме на брега на Атлантическия океан. Широката плажна ивица е пуста и спокойна, за разлика от оживлението в заведенията, които обрамчват крайбрежната алея. Преди да се насладя на чаша ароматно кафе, поемам по финия златист пясък към океана. Вдигам поглед към хълма с останките на старата касба, където с огромни букви е изписан националният девиз на Мароко: Бог, родина, крал. В подножието му възроденият от руините Агадир се радва на спокойното си ежедневие – превъзмогнал трагичното си минало и обърнал лице към безкрайното синьо на океана.

Тръгвам си със солта на Атлантика по кожата си, със сетива, пълни с цветове, шум и аромати, и с усещането за лежерно прекарано време, което в Мароко сякаш тече по съвсем различен начин.

Текст и снимки: Елица Лукова