Абитуриенти и безценни моменти

Много ме кефи как в момента си мислите, че край на родителската опека и старт на разгулния истински живот, пълен с купони, жени, шотове, цигарки и прочее символи на ужким живота „мечта". Излишно е да споменавам, че ви завиждам благородно и че бих дал много от това, което имам в момента, само за да съм отново така наивен и искрено и малоумно вярващ в светлото бъдеще, човешката доброта и безкористното приятелство.

И понеже съм последният човек на този свят, който ще ви каже: „Не! Сакън! Не живейте! Учете и не излизайте никъде!“… Искам да ви разкажа нещичко от моя живот и как всъщност разбрах, че има по-важни неща.

На 17 бях абитуриент, след което влязох в университета. После направих един грандиозен купон в новия апартамент на нашите, в резултат на който те като се прибраха ме изгониха от вкъщи. Истински ме изгониха. И тогава, уважаеми, след няколко седмици спане при приятели и по мазета трябваше да почна работа. В една рекламна агенция. За 7,50 кинта на ден. Няма лошо, но скоро се оказа, че вече никой не ме иска за съквартирант. И трябваше да отида на хотел, в който си делях една стая с още четирима строителни работници и ми струваше 5 лева на вечер. Та реално за новия ми живот на плейбой имах по 2,50 на ден. Стигаха за баничка и мляко или хляб и кренвирш. Един ден се прибирах пеша към „хотела“ и застанах на витрината на един месарски магазин. Отдавна не бях ял истинско месо и сърцето ми се разтуптя като гледах луканките. И си дадох сметка, че НЯМА по-голяма движеща сила от глада. Няма никакво значение с какви дънки си и какъв телефон имаш, когато няма какво да ядеш.

Като цяло след месец-два срещнах баба на улицата и тя ме хвана за ухото и ме заведе у тях да ям пилешка супа. Разплаках се. Изядох може би четири супи. Дойде дядо ми и ми предложиха да живея поне малко при тях, докато си стъпя на краката. Пренесох си багажа и може би седмица не излязох никъде. Толкова беше хубаво да си имаш покрив над главата, отново семейство, супа, работа и всичко, което преди смятах не само за даденост, а за нещо пренебрежимо. Може би година по-късно започнах да си говоря с мама и татко. И малко по малко станахме отново близки и отново семейство. Но никога не се прибрах при тях.

Съжалявам за лирическото отклонение. На вас това няма как да ви се случи, защото сега като гледам особено мъжете живеят с родителите си до 35-40-годишна възраст. Така че моята история може спокойно да не я взимате предвид. Просто като излезете сега на улицата, вгледайте се в хората и вижте, че животът винаги продължава независимо от всичко. И че доста често на спирката на рейса има родители с деца, които подскачат от радост до тях и се заливат от смях, а в скъпите лимузини се возят деца с охрана и шофьор, но без родители, защото са постоянно заети с бизнес и с пътувания. Щастието за всеки е различно, но ако имаш какво да ядеш, покрив над главата и някой истински човек до теб, си успял в живота далеч повече от много други.

Не стана смешна история, ама пък някой може и да се замисли довечера, като седне с майка си баща си на вечеря, какво всъщност има.

На всички абитуриенти пожелавам успех в живота! Нека бъдете истински щастливи и дано родителите ви са се погрижили за вашата ценностна система, че масово е систем ерър.

Ваш Био Лари Джи

Определено Лайф Не Коуч