За хумора и политиката - Кенгуру

През 1989 г. демокрацията изтръгна от ръцете ми току-що завоюваната пионерска връзка и ми връчи свободата да разказвам вицове и да пиша каквото ми хрумне – както и правя. Но... През цялото това време гледам новините и те вицовете едни и същи, само имената трябва да сменяш.

Та и в живота е така. Реално или си забавен, или животът те е утрепал. А в последните години животът си раздава шамари... Цените по 10, бежанци, войни, земетресения, пандемия... Трябва да си много корав, за да запазиш усмивката и чувството за хумор.

Но се налага, защото няма как да сте 10 или 20 години заедно, да сте преживели всичко, да сте отгледали 1-2 деца и да не можете да се хилите заедно като олигофрени на някаква стара случка, филм или каквото и да било. Смехът е даже по-силен от секса. Сега, ако сте някакви мега забавни и по време на секс, евала. Но да се намерите двойка клоуни е доста трудно.

Както и да е. Ако сексът върви, а хуморът – не, пуснете си телевизора. Там ще видите добре познати лица, които не само че не са в затвора, а продължават да разказват вицове и да се сглобяват и разглобяват и в същото време да се ротират. Гледаш ги и ти става едно благо на душичката.

Мило и родно, като двата глиста баща и син, дето излезли от гъза за малко и глист джуниър започнал: „Тате, колко е яко синьото небе, колко е яка зелената трева... А ние защо живеем вътре в гъза?“. А бащата казал: „Родина, сине. Родина“.

Не знам каква ще е темата в следващия брой, ама ще вмъкна и любимия ми виц за Пешо, дето се хванал с Гошо на бас на по едно око, че не може да му откъсне ръката...

Ваш Лари Клоуна Фройдов