Когато детето стане „шефът“

В стремежа си да отгледаме уверени, независими и решителни личности, често бързаме да дадем на децата си глас и избор във всяка ситуация. Но съществува тънка, често невидима граница между това да подкрепяме автономията на детето и това неволно да му прехвърлим тежестта на лидерството в семейството.

Когато едно дете получи власт, за която не е емоционално или когнитивно зряло, резултатът не е увереност, а тревожност. Съвременните родители често прекрачваме тази граница и това може да бъде контрапродуктивно.

1. Демокрация на масата за вечеря (и навсякъде другаде)

Много родители вярват, че всяко решение трябва да бъде консенсусно. „Къде искаш да отидем на почивка?“, „Какво искаш за вечеря?“, „Какъв цвят да боядисаме хола?“.

Проблемът: Когато детето има равен глас в решенията за възрастни, то губи усещането за сигурност, което идва от авторитета на родителя. Ако 6-годишното дете решава програмата на цялото семейство, то подсъзнателно се пита: „Ако аз водя, кой ще ме защити, когато нещата се объркат?“.

2. Преговори вместо правила

„Ако си изядеш супата, ще получиш десерт, става ли?“ – този тип пазарене овластява детето по неподходящ начин, като го поставя в позицията на бизнес партньор.

Проблемът: Преговорите учат детето, че правилата са гъвкави и зависят от неговото съгласие и настроение. В реалния свят обаче съществуват граници, които не подлежат на обсъждане. Когато родителят се моли или преговаря, той предава позицията си на „капитан на кораба“.

3. Емоционалното „споделяне“ (парентификация)

В стремежа си да бъдат „приятели“ със своите деца, някои родители споделят с тях своите финансови притеснения, проблеми в работата или конфликти с партньора.

Проблемът: Това овластява детето като емоционален довереник. То се чувства важно, защото „помага“ на мама или татко, но всъщност носи товар, който не му принадлежи. Това води до преждевременно съзряване, изградено върху основа от стрес.

4. Правото на вето върху чувствата на другите

Днес често учим децата, че техните чувства са най-важни. Но когато позволим на детето да се държи грубо или неуважително под предлог, че „просто изразява себе си“, ние му даваме властта да нарушава границите на другите.

Проблемът: Децата на възраст между 3 и 6 години все още не могат да съпреживяват чувствата на другите. За тях е почти невъзможно да разберат, че родителят е тъжен, уморен или разочарован. Те ще забележат промяната в позата, лицето, тембъра на гласа, но няма да изпитат състрадание. Нервната им система все още не е готова за такъв сложен мисловен процес.

Как да върнем баланса?

Овластяването трябва да бъде съобразено с възрастта. Истинската сила на детето идва от владеенето на собствените му умения, а не от контролирането на възрастните.

• Осигурете ограничен избор. Вместо „Какво ти се прави днес?“, предложете: „Можем да отидем в парка или да караме колело. Ти избираш.“ (Вие определяте рамката, детето упражнява волята си вътре в нея).
• Бъдете уверени и предвидими. Децата имат нужда от лидер. Те се чувстват най-спокойни, когато знаят, че някой по-мъдър и по-силен държи кормилото.
• Приемайте и разбирайте чувствата, но контролирайте действията. „Разбирам, че си ядосан, че изключваме телевизора, но времето за екрани приключи.“. Не е нужно детето да е съгласно с правилото, за да го спазва. Важно е да посрещнете недоволството спокойно.

Да кажеш „не“ и да поставиш граница не е акт на потисничество, а акт на любов. Това е начинът, по който казвате на детето си: „Аз съм тук, аз отговарям и ти си в безопасност.“ и „Аз съм възрастният, а ти си детето.“.