Привързаност към меки несоциaлни обекти

В Америка над 60% от децата в предучилищна възраст между 2 и 6 години са привързани към такъв мек несоциален обект.

Спомням си, че по-малкият ми брат имаше любим плюшен динозавър на име Пиги. Те бяха неразделни - ходеха на детска градина, на разходка в парка, хранеха се и заспиваха заедно всяка вечер. От толкова много задължения Пиги беше заприличал на космата мръсна топка, но споменеше ли се нещо за къпане в пералня - ставаше революция. Тогава тайно подозирах, че Пиги има някакви вълшебни способности, защото не можех да разбера как една плюшена играчка може да ти бъде най-добър приятел.

Сега вече имам отговор на този въпрос. Привързаността на деца към меки обекти се оказва доста популярен феномен в западната култура. В Америка над 60% от децата в предучилищна възраст между 2 и 6 години са привързани към такъв мек несоциален обект. Такива обекти на привързаност могат да бъдат одеялца, меки играчки, плюшени животни, залъгалки, кърпички, калъфки за възглавници, кукли и др. Това са предмети меки, леки и удобни за носене, които осигуряват комфорт, сигурност и са винаги в близост до детето. Наличието на такъв обект може да намали тревожността, несигурността и напрежението, освен това оказва позитивно влияние върху желанието за изследване на средата, осигурявайки не чак толкова стресова ситуация. Любимият мек обект се оказва особено незаменим и полезен в следните ситуации: когато заспиват; в стресови ситуации; когато са изморени или болни; когато си почиват или по време на дълги пътувания и продължително отсъствие от къщи.

ИСТОРИЯ НА ФЕНОМЕНА

В миналото привързаността към специални обекти се е смятала като детски фетиш, отразяващ патология във взаимоотношенията между майка и дете. Дори някои специалисти били склонни да вярват, че този феномен е придружаван от смукането на палец или друг пръст с цел успокоение и са налагали отнемането му от детето. Такава взаимовръзка не се потвърждава. Днес е известно, че привързаността към меки несоциални обекти е нормална и препоръчителна. Както и фактът, че децата с такъв тип привързаност не са нито по-тревожни, нито по-несигурни от другите.

МАЛКО ТЕОРИЯ

Според английския педиатър и психоаналитик Д. Уиникът този обект, който той нарича „преходен", има функцията да замества майката, когато тя отсъства. Важен момент за детето е това, че то може да  манипулира обекта, когато пожелае. Неговата роля е да помогне на хлапето да преодолее страха от загуба на майката и да излезе от състоянието на слятост с нея, за да може да я възприеме като нещо отделно и външно. Това е първата символизация, първият "не-мен" обект за детето. Той може  да бъде символ на майката или на част от нея. Уиникът смята, че обектът е необходим за нормалното развитие, той е преходен опит, нещо средно между възможността на детето да различава вътрешния субективен свят от заобикалящата действителност. Като такъв обектът представлява идеалният обгрижващ, който винаги е тук и е достъпен по всяко време. Джон Болби обяснява този феномен повече като един заместител на привързаността към хората, когато тя не е достъпна. В хода на еволюцията поведението на привързаност се е превърнало в част от стандартния репертоар на всеки човек и е насочено по посока на обект заместител в опасни ситуации, когато естественият обгрижващ отсъства или не е на разположение. Давайки избор между любим човек и обект, привързаността към човека обикновенно е предпочитана. Мери Ейнсуърд предлага въз основа на идеите на Болби, че привързаността към човек е предпоставка за привързаността към неодушевен предмет, който в крайна сметка е заместител. Според нея само деца със сигурна привързаност са способни да удовлетворят себе си със заместител като любимия мек обект.

Автор: Ина Сименова - логопед, клиничен психолог