Детската учителка - професия или призвание - Кенгуру

Тя се казва Бистра Йосифова, на 32 години, детска учителка в пловдивската детска градина "Малкият принц" с директор Ирена Милушева. Работи там от 8 години. Има дълбоки синьо-зелени очи и обича истинските неща в живота си: съпруга си Лъчезар и сина си Деян. Да, Тя ме очарова, защото е непоправимо естествена. И си пожелах един ден, когато имам дете,Тя да бъде неговата учителка в детската градина.

Поведението й сред малчуганите излъчва енергия и сблъсъци на енергии. В работата й има мащаб, адекватен на девиза: "Да имаш или да бъдеш". Тя казва за себе си, че нищо не знае на 100 % и винаги има много неща, които трябва и може да научи. Повярваш ли напълно в себе си, стигаш дотам, където си сега и никога не стигаш дотам, където мечтаеш да бъдеш. А Тя,  като че ли е достигнала до най- трудното и мечтаното място - до детския свят на 27 хлапета, които са попаднали в ръководената от нея втора възрастова група (деца от 4 до 5 години ). Благодарение на съобразителността и гъвкавостта си, е успяла да внуши на децата, че в градината тя е заместителят на родителите им и в един момент самите малчугани прескачат границата. И тогава започват да й споделят, а тя ги изслушва внимателно и се опитва да им помогне, като никога не си позволява да коментира постъпките им, да ги обобщава, а се стреми към всяко дете да има еднакво отношение и коренно различен подход, за да им даде равен старт без да ги нарани; за да окриля желанието им за общуване, за изяви, да дава път на фантазията им, да толерира различността в характерите им и да развива мисленето им. Не крие, че слабостта й са по-затворените, по-свенливите, интровертните деца, до които се опитва да достигне бавно, постепенно, с много търпение и такт, а те й се отблагодаряват с голяма прегръдка, с беззъба усмивка, с любов и с малко тъга... за мама и татко.

Всеки ден, в който е предала здрави децата, е една спечелена лична битка, защото те са много малки и първо имат физическата необходимост да бъдат обгрижвани, наблюдавани, пазени и обслужвани, да бъдат здрави. Затова е свръхконцентрирана и мобилизирана и се стреми да предвиди с три хода напред действията на всяко хлапе. Защото на всяко дете му е присъщо да прави това, което иска и тук се намесва детската учителка, която трябва да умее да обхваща малчуганите, да създаде такава дисциплина, в която правилата са ясни и непроменими.

Хлапетата изпитват потребност някой да ги кара да мислят, да чувстват, да ги изслушват, да им се обръща необходимото внимание.

И г-жа Йосифова се справя с тази задача - тя е толкова фина и крехка, но в същото време твърда, решителна, принципна, с такава магнетична харизма, която те кара да й се довериш, да й се разкриеш, да й предоставиш детето си... Тя е емоционална, силна, неподправена. С изострено, почти болезнено чувство за самокритичност, със силно развито усещане за справедливост и с маниакално чувство за отговорност. Мисля, не, убедена съм, че такава трябва да бъде всяка детска учителка. Но тъй като Тя ненавижда рутината и отчайващото живеене по принцип, аз няма да се опитвам да обобщавам личните й качества, да рамкирам професионалния й профил или да категоризирам начина, по който си върши работата и подхожда към нейните деца. Но от нея научих, че за учителите в детските градини е много важно и необходимо да притежават разностранни умения; да са много гъвкави и артистични по отношение на задачите, които поставят; да са повече широкоспектърни хора, добри психолози, отколкото отлични методисти; да имат различни качества, които да им помагат за изготвянето на правилната преценка на индивидуалния статус за деня на всяко дете; да притежават такива сетива и усещания, които да им помагат да разбират по-добре нуждите на малчуганите.

Нямам намерение да обожествявам учителската професия или г-жа Йосифова, а да доловя красотата и магнетизма на небрежното й самочувствие; ореола на стеснителността и непринудеността й; да ви накарам, мили родители, когато утре сутрин отивате към детската градина на сина или на дъщеря ви, да се замислите, че някоя учителка е станала в 5.30 часа, изпила е голямата си доза сутрешно кафе и е дошла на работа, не само заради средната работна заплата, която ще получи в началото на другия месец, а за да посрещне на прага на детската градина вашите деца.

Аз зная, че емоцията на пъпната връв трудно се преодолява, зная, че родителите винаги искат не просто най-доброто, а отличното за своите деца и винаги са много взискателни по отношение на хората, на които доверяват малчуганите си, но зная също и, че добрите професионалисти, работещи в образователната система, правят много важни и съществени неща, които са невидими за очите ни.

Всяка история би трябвало да има начало, среда и край. Всеки живот преминава през тези етапи. Младите хора често нямат традиционното за живота хронологично отношение към времето. Те са по-близко до сегашно и минало време, а бъдещето се съдържа в миналото. Но мисля, че учителите, споделяйки знанията си, са открили пътя към безсмъртието. Една моя преподавателка от гимназията в деня на завършването ми, каза мисъл на Габриел Гарсия Маркес:

Научих твърде много за вас, хората до мен.

Научих твърде много от вас, хората до мен.

Но всичко ще потъне в забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара...

Тогава аз наистина ще започна да умирам.

Приятели, дано не ви тежа като верига!

Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете!

Искам само да чуете сега словата ми.

И да почувствате, че нещо се променя.

А на вас мога да кажа, че смъртта не идва със старостта, а със забравата. Така че, утре просто благодарете на учителката в детската градина и й напомнете, че "Малкият принц" е оживял пред детето ви благодарение на нея.


Автор: Боряна Петрова