Телефон все ни свързва, телефон ни дели…

Днес няма да говорим за магистралата до Варна. Нея евентуално ще я ползват внуците, ако изобщо тогава превозните средства се движат по асфалт. Ще разсъждаваме по темата: Свързват ли технологиите, помагат или не. И могат ли да заменят живия контакт...

Ето и моите пет стотинки по темата:

Аз съм 80-и набор. Миналия месец станах на 46. Дали съм дърт? Нямам идея. Според мен не. Според децата ми и според жена ми съм вече чичко. Моето детство беше мега яко. По цял ден навън. Телефоните бяха дуплекс. Вашите нямат идея къде си, ама и едва ли са се притеснявали, както сега бих се напрегнал аз даже за големия ми син, който е на 15.

Нещата просто са коренно различни. Аз четях под одеялото с фенерче: „Тримата мускетари“, „Шогун“, Карл Май. После Джордж Р. Р. Мартин, Тери Пратчет. Винаги съм чел. Брат ми, който е седем години по-малък, не можах да го науча да чете. Чете си, но винаги и само по темата, която го вълнува. Встрани – тц. Голямото дете също. Поема прекалено много информация от интернет и някак си книгата му идва бавна и разхвърляна. Обяснявам му, че разхвърляна е „Война и мир“. Пробвах всичко, ама – тц. Но в крайна сметка и брат ми, и детето са доста смислени хора. Възпитани, с богата обща култура, с принципи. Тоест очевидно греша, че технологиите ограбват хората по всякакъв възможен начин. Значи и пред екрана може да си човек. Да, загубили са много от книгите, но в никакъв случай не е фатално.

Миналата година Митко на 15 години беше на поредния баскетболен лагер. Там треньорите са супер корави. Телефон се дава за един час на ден. Ако има нещо извънредно, звъниш на треньора. Ще пропусна всички скандали и разговори, че телефонът го прави зомби без собствено мнение, че има два часа на ден и т.н. Минаха три дни от лагера и той звънна, за да ми каже, че съм бил прав. Че всички вече си говорят помежду си, че вечер се заливат от смях, преди да заспят, че се закачат с момичетата. Тоест точка за отбора на дъртите.

От друга страна обаче, моят клас е от това време, в което само няколко човека останахме в България. Толкова е яко да си пишем във Фейсбук групата – да гледаш хората, с които си мечтал за чифт маратонки, как имат успешна кариера и деца и как искрено се радват на твоите успехи или как страдат и искат да ти помогнат, когато имаш проблеми... Точка за новото.

От трета страна, може 500 видео разговора да направиш с майка ти и баща ти, но да ги прегърнеш на живо няма нищо общо нито с телефонния разговор, нито с видео разговора. За тези, които имат живи баби и дядовци, пък съвсем няма как да стане.

Освен това само да ви кажа – времето си лети. Децата порастват. Родителите остаряват. Обърнете им внимание, защото някой ден ще е късно и няма да можете да върнете времето назад. Децата ще запомнят колко сте били заети пред компютъра или телефона и сте ги отсвирвали за после. Родителите ви също. Какво означава, че сега нямате време? За имейлите и за Инстаграм имате, за децата и за вашите – не?

Онзи ден звъннах на мама да я питам как са с татко. Първият й въпрос беше: „Станало ли е нещо?“. Ми и аз съм за бой. След време ще искам да им звънна, ама...

Приключвам. Нищо лошо няма в технологиите. Но „ин виво“ е човешкото. И се съмнявам изкуственият интелект някога да може да ви стопли по същия начин.

Поздрави от клавиатурата!

Ще оправя малко сайта на „Био Джи“ и ще ходя да гушна децата.

Ваш Естествен Интелект Лари