Приказка за бягството

Имало едно време едно градче. То се намирало много, много далеч, в подножието на двама огромни Стражи и било разцепено на две от Ледена Кралица. Малцина били тези, които успявали да стигнат до него. Защото трябвало да минат през девет планини в десетата, през девет реки в десетата, през девет гори в десетата, през девет града в десетия...

Така започват всички приказки, така ще започна и моята приказка. Приказка за бягството. Бягство от цивилизация, урбанизация, глобализация, европеизация и всякакви такива сложни граждански и национални процеси. Бягство накъде - 20 години назад във времето.

В деня на 50-годишнината на Българската Национална Телевизия и броени часове преди 20-годишнината на Българската Демокрация, аз и моят приятел предприемаме едно бягство от големия град. Тръгваме със закъснение от един ден. Абсолютно в духа на българина. В България всичко се случва със закъснение, кога по-малко, кога по-голямо. След като провеждаме няколко уточняващи разговора, кой какво ще взeма в сака си и аз решавам да потегля само с най-жизнено важните вещи - цял снаряд от козметика, гримове, резервна блуза, още едно яке, незаменимата преса за коса и една „духалка". Най-накрая тръгваме. Посоката е Югозапад. На изхода на големия град - цивилизацията, по пътя ни изпраща единствено прокрадващото се през облаците слънце и многоцветната найлонова украса на прогреса. Колкото повече се отдалечаваме, толкова по-малко и постна е украсата по дърветата и храстите край пътя.

...И така, за да стигнете до град Якоруда, първо трябва да преминете през Омагьосаната гора. Там дъхът ви спира. Природата-магьосница е вложила цялото си въображение, за да оцвети дърветата и храстите в цветове, които дори на най-добрия художник не би му хрумнало да използва. От двете страни на пътя се надвесват пищни, цветни короните на дърветата и примамливо ви канят да откъснете поне листо от тях. Най-важното правило, което трябва да спазвате, докато се намирате в Омагьосаната гора, е в никакъв случай да не взимате нищо от нея със себе си. Защото това ще наруши равновесието в природата, а над вас ще тегне злокобно заклинание.

След това преминавате през Смъртоносната река. Тесният планински път криволичи покрай ледената река. Гледката е смразяваща, полумъртви и изкривени от годините дървета стърчат, там няма растителност само камъни. Въздухът е остър и студен, някак призрачен. Чува се само „гласът" на Смъртоносната река, който е далечен и неопределен. Шум, който се загнездва в душата. Завоите са остри и безбройни, сякаш никога няма да свършат, сякаш никога няма да изгрее слънце, хоризонтът не се вижда... Голите клони се протягат към вас и се опитват да ви дръпнат, за да усетите ледената целувка на реката.

Ако сте оцелели, в края на „тунела" ще видите светлина... Долината на надеждите. Място, което ви изпълва със спокойствие, щастие и любов едновременно. Странно състояние. Леко замаяни, в безтегловност пред вас се разкрива огромна ярко-зелена долина, на която кротко пасат овце. Слънцето грее силно и заслепяващо, почти не виждате пътя, а сърцето ви бие лудо. Изпълнено е с надежда, нетърпение да усети нови и непознати хоризонти. Дишате дълбоко, по-дълбоко и още по-дълбоко. Чувствате, че поемате с цялото си тяло красотата и не можете да се наситите. В този момент пред вас се изпречва табелата „Община Якоруда". А някъде там, вляво от пътя, скрит в гората, далече от хорските вълнения се подава хотел „Хелиер".

Завиваме наляво, после направо, пресичаме влаковата линия, завиваме надясно и право нагоре. Стигнахме! Слизаме от колата и влизаме директно в ресторанта. Вътре  - две семейства обядват. Насочвам се към рецепцията. С широко отворени очи, замаяна от пътя и завоите започвам да търся с поглед някой, който да ме упъти. Срещу мен застава нисък възрастен мъж, с побеляла брада и очила, провисени на врата и ми казва: „Две стаи, нали?", като ме подминава и тръгва напред. Дезориентирана измрънквам: „Ахъ", и в този момент се сепвам и бързо изстрелвам: „Не, не, една двойна стая, трябва да имаме резервация, на Биляна Цветкова". А той се обръща, поглежда ме, засмива се многозначително, поклаща глава и без да каже и дума продължава нагоре по стълбите. Качваме се на горния етаж и ни отваря врата № 6. „Това е стаята ви, ето я банята, там е балконът." Това е Оник Палабикян  - управителят на хотела. Оставаме сами, завъртаме се, излизаме на балкона и запалваме по цигара. Все още сме замаяни, а пред нас Родопите, цветни и величествени, обръщаш се надясно, а в далечината се виждат върховете на Пирин, къде сме ние - в подножието на Рила.

Настанихме се, слязохме да хапнем и да изпием по чаша вино и потеглихме на разходка из Якоруда. Един град, който е застинал на прага на демокрацията и в който, на пръв поглед, няма какво да видите. Според последно преброяване на населението през 2003 г., то наброява 8000 души. До голяма степен културата на градчето се определя от традициите на преплелите се тук различни народности и религии. Не се учудвайте, но има и якорудски език, това е смесица от български, турски и македонски думи.

Когато минава през града, Хр. Смирненски казва: „Якоруда е забележителна поради липса на забележителности". Когато се вгледате по-внимателно обаче, ще откриете интересни „съкровища" от миналото, съчетани със съвременни ценности. Така например в центъра има мемориал на загиналите от Якоруда за свободата на града и България, а отстрани до него старо мобилно, военно оръдие, на което му прави компания детска електрическа количка. Ето така се пазят и съчетават спомените от минало и настояще. И все пак градчето не е забравено. В него живеят будни и напористи якорудчани и красиви якорудчанки. Най-известната личност, излязла от там е първата дама на България - г-жа Зорка Първанова.

Зад вратите на малките, китни къщи се крият истински „възрожденци" и родолюбци. Градът също може да се гордее и с не малкото писатели и поети, които възхваляват красотите и достойнствата на местността.

Из „Обичам Якоруда до полуда" от Фейзула Црънков:
„...Ти разрасна.
Ти разхубавя.
Нови витрини и заведения, реставрирани
фасади...
И пътят, моя майко Якоруда, продължава...
И нека всеки да ти дава, както ти на нас.

Децата ми във тебе ще израснат.

Тогава сняг в косите ще искри.
А ти ще ставаш още по - прекрасна,
град рожден на моите деди!"

След кратката обиколка на Якоруда се прибрахме в хотела да си починем. Измина час-два в гледане на филми, посветени на българския преход към демокрацията и гладни слязохме в ресторанта да вечеряме. Там ни посрещнаха и настаниха на най-специалната маса. Почувствахме се като специални гости. Масата беше разположена точно до камината, с едно ниво над останалите и с прекрасен изглед към целия ресторант, за да не изпуснем нищо от зоркия си поглед. Вуйчето идва при нас и започваме да си говорим, споделяме с него впечатленията ни от разходката, какво сме видели, какво не сме, изобщо всичко. Като вещ в „занаята" той ни разкрива „големите тайни" на малкото градче. Ако един ден отидете там, в Якоруда, задължително отседнете в хотел „Хелиер", там ще ви накарат да се почувствате специални, ще ви дадат да отпиете от специална ракия, от специални домашни картофи и от специална прясно уловена пъстърва. Почти е невъзможно да намерите друго място, където да ви накарат да се чувствате като лични гости. Там случайни хора няма, всеки, който отива да почине сред природата или просто да хапне вкусна храна, знае къде отива  и какво търси, а именно домашен уют, превъзходна храна и добри приятели.

Всичко хубаво си има край, затова дойде и нашият. В неделя сутринта станахме, закусихме вкусни пържени филийки със сладко и сирене, сбогувахме се с Вуйчето и потеглихме. Пътят за връщането беше ясен - през Долината на надеждите, Смъртоносната река, Омагьосаната гора и на входа на цивилизацията. Отново преминавате през цялата палитра от усещания: спокойствие и вяра в доброто, самота и страх, възхищение и приказност. Докато стигнете до реалността - шарените пликчета по храстите около вас. Здравей цивилизация, урбанизация, глобализация, европеизация...   

Труден е пътят натам, изпълнен е със задръстване, пушек, нерви и тъмнина. Асфалтът се стеснява рязко след Перник и пропускът към София е мъчителен. Сякаш в момента, в който попаднеш в цивилизацията всичко изчезва. Остава само споменът за величествените планини, високите и пъстри дървета, тихото спокойствие на природата. Постепенно, едно по едно те се изпаряват. Връщат се мислите за работа, задължения, сметки, грижи.

Шшшшшт...! Тихо! Нека още малко запазя чувството на красота, преди градът да ме е погълнал напълно.

Автор: Биляна Цветкова