От Дуомото до Тайната вечеря – един ден в Милано

За отправна точка избирам Дуомото – архитектурен шедьовър, превърнал се в един от най-разпознаваемите символи на града. Разточителното великолепие на миланската катедрала е градено в продължение на близо шест столетия, което обяснява защо сред типичните за готическия стил се прокрадват и неоготически, барокови и ренесансови елементи. Началото е поставено през 1386 г., а е завършена през 1965 г., но постоянните реставрации не спират и в наши дни. И до днес, когато нещо се проточва толкова дълго, че чак не му се вижда краят, местните го сравняват със строителството на Дуомото и казват: Lungh ‘me la fabrica del Domm.

Решавам да се кача на покрива на катедралата. Вариантите са два – да преодолея всичките около 250 стъпала пеша или да заложа на асансьора и да си спестя първите 200 от тях. Избирам второто.

На покрива попадам на истинско пиршество за очите – 135 кули от фина мраморна дантела и над 3400 статуи – от светци и ангели до демони и гаргойли. Най-известната скулптура е позлатената фигура на Дева Мария (Madonnina), която увенчава най-високия шпил на катедралата. Като добавим и гледката от птичи поглед към Площада на Дуомото и ширналото се пред мен Милано, преживяването е от онези, които оставят трайна следа в съзнанието на човек.

Трудно се разделям с това съвършенство. Едва обърнала гръб на катедралата, се озовавам в галерията „Виктор Емануил II“ – търговски пасаж, който свързва площадите на Дуомото и на „Ла Скала“. Аха, ето къде били и туристи, и местни. Докато се дивя на най-старата все още действаща търговска галерия в Италия, превърнала се в пулсиращото сърце на градския живот, едва не пропускам емблематичните мозайки на пода. В центъра на галерията са гербовете на Рим, Милано, Торино и Флоренция. Гербът на Торино е бик (от ит. Toro – бик, а Торино би могло да се преведе като „биче“). И ако пред касата на Дуомото нямаше опашка, то за да се завъртя на пета върху интимната област на бичето, ще трябва да чакам ред. Изтърканата мозайка говори, че доста търсачи на късмет са минали оттук. Хайде и аз – барабар Петко с мъжете, да врътна пета преди да се отправя към „Ла Скала“.

След минути се озовавам пред семплата неокласическа фасада на театъра, построен по проект на Джузепе Пиермарини на мястото на църквата Santa Maria alla Scala, откъдето идва името му. На сцената на „Ла Скала“ годишно се поставят около 200 оперни представления, балетни постановки и концерти. Нямам билет за никое от тях, затова се насочвам към музея, в който са изложени костюми, афиши, снимки на оперни звезди, музикални инструменти. За щастие, в момента няма репетиция, което ми позволява да надникна и в залата. Онемявам. Нищо по скромната фасада не подсказва какъв разкош се крие зад стените на театъра – златни орнаменти, пищни полилеи, червено кадифе.

На пешеходно разстояние от театъра откривам още две интересни забележителности – замъкът Сфорцеско (някогашният дом на видното семейство Сфорца днес приютява няколко музея) и църквата „Санта Мария деле Грацие“, построена от семейство Сфорца през XV век. През 1490 г. Лудовико Сфорца поръчва на Леонардо да Винчи да изобрази Тайната вечеря – стенопис, запечатал палитра от емоции – недоумение, страх, възмущение, а може би дори вина след думите на Исус: „Истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде“.

Щом излизам от църквата „Санта Мария деле Грацие“, Милано може и да си е същият забързан и жив град, но аз съм друга, след като съм извървяла пътя от възхищението до смирението.

Текст и снимки: Елица Лукова