От А като Антарктида до К като Корея с Изабела Шопова

Самата тя се определя като най-обикновен корпоративен служител, но Изабела е всичко друго, но не и обикновена – гражданин на света с три паспорта, страстен пътешественик и талантлив писател. В своите книги и статии тя отвежда читателя до най-екзотичните кътчета на планетата, където често се преплитат реалността и фантазията.

Споделяли сте, че шокът от преместването Ви в Нова Зеландия е бил „като да си кацнал на друга планета“. Кое всъщност беше толкова шокиращо?

Всичко – природата, обществото, битът, взаимоотношенията. Коледа е през лятото, няма Голяма и Малка мечка в небето, птиците не летят, ултравиолетът е толкова силен, че никой не ходи гол на плажа, хората са невероятно толерантни и се държат приятелски с чужденците, всички са имигранти и говорят английски с акцент, на чешмите няма смесителни кранове и е цяло изкуство да си измиеш чиниите, кара се от другата страна на пътното платно, черешите са екзотичен плод, а кивитата растат във всеки двор, кокошки се разхождат като декоративни птици в парковете, а дивите свине се отстрелват като вредители, вулканите и земетресенията са по-чести от слънчевите дни. Страната е красива и гостоприемна, но въпреки това адаптацията за новопристигналите е трудна и дълга. Не помага и фактът, че Нова Зеландия е толкова далеч – дори и със съвременните самолети са нужни поне два дълги полета, плюс още един-два кратки, до и от Европа се пътува повече от денонощие (и се пресича линията на деня и нощта, което допълнително обърква датите и усещането за време). До Международната космическа станция се стига по-бързо и само с един полет, затова Нова Зеландия е в много отношения като чужда планета.

Може ли да се каже, че с всяка следваща дестинация се опитвате да излезете от зоната си на комфорт и изследвате докъде се простират Вашите собствени граници?

Да, категорично. Пътуването е най-добрият начин за излизане от руслото, за разрушаване на статуквото и за тестване на границите на личния комфорт. Без такива забежки извън познатото никога няма да знаем кои сме, на какво сме способни, какви бихме могли да бъдем. Затова аз разказвам за моите пътувания и се опитвам да увлека читателите с копнежа по пътуванията, да ги заразя с дързостта да опитат, да открият себе си в пътешествието. Не знам и никога няма да знам къде са моите граници, защото докато ги тествам и избутвам все по-натам, те се променят. Моите интереси и самоувереност се развиват също, което отново се отразява на апетита ми за дискомфорт и изследване на нови територии. Предполагам, че това важи за всеки човек – целият ни живот е просто едно пътуване към себе си, и безкрайни опити да излезем от зоната си на комфорт, да опознаем света около нас.

Кои бяха най големите предизвикателства, с които се сблъсквахте при различните пътешествия?

Най-големите предизвикателства са винаги тези, за които не си подготвен. Дори обичайни, ежедневни неща могат да се превърнат в изпитание, ако не знаеш как да ги преодолееш или нямаш съответното оборудване и подготовка. В Антарктида бях добре подготвена за студа и снега, но нямах представа че ще прекарам толкова много време в океана – българската антарктическа база е на остров и се пътува много с надуваеми лодки. Помня дискомфорта да съм вечно мокра и замръзнала. В Юта, на марсианската мисия, бях подготвена за научната работа и физическото оцеляване в симулираната среда, но изпитание се оказа изолацията и принудителната близост в теснотията с другите момичета от екипажа. В Нова Зеландия най-трудно беше да живея без ежедневно общуване с хората около мен, защото не говорех английски. В Андите най-тежка беше височинната болест, която бяхме подценили и не бяхме взели достатъчно мерки за адаптация. Затова винаги когато пътувам се опитвам да науча предварително максимално много за мястото и да се подготвя колкото е възможно по-добре. Така преодолявам неприятните изненади и остават само приключенията.

През 2016 г. сте прекарали един месец в българската база на о. Ливингстън. Как станахте част от нашата антарктическа експедиция?

Всъщност малко куриозно – аз се опитвах да отида на австралийската антарктическа станция, но тогава още нямах австралийско гражданство и за чужденците изискването беше да имат препоръчително писмо от родната им антарктическа общност. Аз писах на професор Пимпирев (когото не познавах) с молба за препоръка и му разказах подробно за плановете си да напиша книга за Антарктида и нейните хора. Той с готовност ми даде препоръчителното писмо, но добави в послепис към писмото: „А ти не искаш ли да дойдеш в българската база да видиш как живеят и работят българските антарктици?“ И така, с още няколко уточнения след година успях да се организирам и да се включа в българската експедиция на остров Ливингстън. Преживяването беше много вълнуващо и абсолютно неземно. Научих много за работата на учените там, участвах в няколко експедиции до различни точки на острова, придружавах геолозите в изследванията им по скалите, открих няколко фосила в камъните, научих се да правя хляб и станах част от едно много сплотено семейство, това на българските антарктици.

След челния сблъсък с новозеландската действителност сте споделяли също, че оттук нататък „единствено Марс може да бъде някакво предизвикателство“. Затова ли се включихте в тренировъчния лагер в пустинята на щата Юта, където са симулирани условията на Марс? Разкажете накратко за него.

Мечтата по Космоса винаги ме е придружавала – от най-ранните ми детски мечти, та до днес. Когато в детската градина научих за първи път за полета на Юрий Гагарин и за това, че хора вече са били на Луната, се изпълних с увереност, че един ден ще работя и живея в Космоса или на друга планета. В очакване на този ден се захванах да уча, станах инженер, четях много научна фантастика, пътувах до странни, необитаеми места на нашата планета, които се приближават до условията на Марс, участвах в експедиции, писах статии за приложението на българското кисело мляко в космическите пътешествия и подкрепям младежи, които на свой ред мечтаят по Космоса и участват в космически проекти. Не съм се отказала от идеята един ден да живея или поне да попътувам в Космоса.

Други такива космически мечтатели като мен са създали множество космически симулатори на Земята. В тези космически аналози екипажите тренират за живот и работа в Космоса, тестват различни устройства, процеси и теории, изучават динамиката на човешките взаимоотношения в изолация, учат се да оцеляват в екстремни условия, да готвят с дехидратирани храни, да отглеждат растения и гъби в изкуствена среда. Една такава станция е изградена преди повече от 20 години в пустинята Юта в САЩ от Марсианско общество и аз имах невероятния късмет да участвам в експедиция през 2022 г. Бях член на чисто дамски международен екипаж и прекарах там две седмици в пълна изолация от света на хората, в станция, която наподобява току-що кацнал на Марс космически кораб. Тествахме оборудване, изкуствени „домашни любимци“ за астронавти, управлявани от изкуствен интелект, медицинска екипировка, психологически тестове. Приготвяхме българско кисело мляко от лиофилизирани бактерии и сухо мляко, излизахме на „повърхността“ с космически скафандри и електрически „бъгита“, организирахме тренировки и спасителни акции, писахме доклади, отглеждахме хидропонни растения, вземахме геоложки проби от пустинята. В продължение на две незабравими седмици живяхме като на Марс. Дори тъгувахме по Земята и близките си.

Животът Ви „на Марс“ ли е най-екстремното Ви преживяване на Земята?

Участието ми в аналогова мисия на Марсианската пустинна изследователска станция (MDRS) в пустинята Юта в САЩ беше едно от най-неземните преживявания, специално създадено да имитира живота на астронавтите на Червената планета, нещо което не се съмнявам ще се случи вече наистина много скоро в близкото бъдеще. Но на планетата Земя има още няколко зони, които много наподобяват условията на Марс – те са пустинни, студени, слабонаселени, неподходящи за живот. Посещавала съм някои от тях – Антарктида, високопланинското вулканично плато в Андите (пустинята Атакама), австралийската пустиня и всяко от тези пътувания беше екстремно, почти чуждопланетно изживяване. На много от тези места се провеждат тестове на НАСА и други космически технологии и е неизбежно хората да живеят екстремно в екстремната среда. 

Какво беше първото Ви усещане, когато стъпихте в Южна Корея? Не се ли почувствахте отново като на друга планета? Какви неподозирани паралели успяхте да направите между Южна Корея и България?

Да, пристигането ни на летището в Сеул беше като кацане на космическа станция и след това културният шок продължи да ни връхлита на всяка крачка. Честичко се чувствахме неадекватни и объркани и веднага щом успявахме да усвоим някое ново умение (например да се ориентираме в метрото или да се покланяме учтиво при поздрав), се появяваше нещо ново, в което сме несръчни. Изумителното в тази толкова чужда, екзотична културна среда беше, че срещнахме и много паралели с българската действителност. Имаше сходства в храната, ястията, рецептите, в привързаността на корейците към древните им традиции, в това, че те също имат своя корейска азбука, която обичат и празнуват, както ние се гордеем с кирилицата, те също ценят високо образованието, ученето, знанието, историята им е стара и турбулентна като нашата, страната е със същия размер като България и също е била аграрна до средата на XX век, населението се е урбанизирало в ударни срокове и жителите на градовете са имали същите проблеми като нас, корейците, също като българите, са сред малкото много пушещи и много пиещи нации в света, жените в Южна Корея са жертви на домашно насилие и все още се борят за равноправие също като българските жени, и много други.

Обикновено пътувате с дъщеря си Бояна. Какво привнася тя във Вашите пътешествия и какви биха били те, ако пътувахте сама?

Пътуването с компания е винаги по-емоционално и предлага повече аспекти на възприятието, тъй като освен до собствените си впечатления имаме достъп и до другата гледна точка на спътниците ни. За мен пътуването с дъщеря ми е винаги малко предизвикателно (защото имаме различни стилове, потребности и очаквания, които причиняват търкане и конфликти), но и много по-весело (защото има с кого да се шегувам и да виждам собствените си страхове и объркване отстрани). Пътувала съм и сама, разбира се, но тези пътешествия са винаги по-вглъбени, по-сериозни, по-меланхолични. Когато съм сама, надделява интровертната ми същност, докато в компанията на дъщеря ми съм малко по-отворена към света и хората, общувам повече. Бояна много по-лесно създава контакти с непознати и ме въвлича в интересни разговори и преживявания с тях. И освен това тя ми дава различна перспектива заради разликата във възрастта ни – различните поколения виждат света по много различен начин. 

Казват, че пътешествията първо те оставят безмълвен, а след това те превръщат в писател. Пътешествията ли отключиха писателската Ви дарба?

За мен писането беше (и вероятно все още е) форма на терапия. Когато отидохме да живеем в чужбина, загубих способността да общувам – не говорех английски език. Затова писмата и разказите за приключенията ни в далечните земи се превърнаха в моя отдушник и начин за справяне с изолацията. Не знам дали всички пътешествия те оставят безмълвен. За мен, като човек на словото, пътуването е възможност да възприемам света чрез думите – да говоря с хора от различните места, които посещавам, да чета за тези места и тяхната история, да оформям в ума си словесни картини на това, което виждам и преживявам. 

Пишете ли, докато пътувате, или предпочитате да го правите в уюта на дома?

Да, винаги си водя записки, докато пътувам. Старая се да не им се посвещавам, да прекарвам повече време потапяйки се в новите преживявания, но все пак полагам усилия и дисциплина да не изоставам с бележките си, защото в тях се съхранява автентичното настроение, емоцията и образите. Събирам си и малки сувенири, които да ми напомнят подробности – снимки, билети, брошурки – с тяхна помощ възпроизвеждам детайли от пътуването, когато пиша в дългите месеци на създаването на книгите. Тъй като писането изисква много дисциплина и поглъща много време, намирам, че ми помага изграденият навик, затова често пиша в някое кафене. В събота и неделя, вместо да пия кафе у дома, излизам, сядам с лаптопа в кафене, където ме познават и прекарвам там няколко часа в писане, без да се разсейвам с обичайните домашни ангажименти. Така, чрез изградения навик, умът ми свиква да работи с думи и текст всеки път, когато съм в тази позната среда, и е много по-продуктивен. 

Вие не сте писател на пълен работен ден. От какво се налага да се лишавате, за да съчетавате двете дейности?

Доколкото съм чела биографии и интервюта на писатели, повечето от тях са работили нещо друго и са писали в свободното си от ангажименти време. Те обикновено говорят за дисциплина да се пише всеки ден, но не казват, че свободното време е задължително условие за писане. И аз така. Пиша в часовете, когато не съм на работа, не спя и нямам други ангажименти. Което означава, че често разменям времето за отмора, за срещи с приятели, за четене или за домакинска работа с писане. Аз не го възприемам като лишение. За мен е по-скоро въпрос на приоритети – по-важно е да си напиша задължителния брой думи на седмица (сама съм си определила нормата), отколкото да готвя, да мия чинии или да чистя дома си. Затова живея аскетично – в малък апартамент, който не изисква твърде много грижи, не притежавам много вещи, не отделям много време за готвене, пазаруване и не гледам телевизия. Когато начинаещи писатели се обръщат към мен за съвет как да намерят време за писане, им казвам, че времето не се намира, то се прави – със съзнателно усилие, съзнателно приоритизиране, и с дисциплина. Всеки може да направи анализ на ежедневието си и да види къде отива най-голям дял от времето му и да избере дейност, която е по-маловажна, за да я размени с писане. Например аз прекарвам много време в четене, затова започнах да слушам аудио книги – така превръщам времето за ходене (до работа, до магазина, за разходка, спорт или по друга причина) във време за четене, което ми позволява да превърна някогашното време за четене във време за писане.

Интервю на: Елица Лукова

Снимка: Изабела Шопова (личен архив)