На края на света с Гергана Лаптева

Запознах се с Гергана Лаптева покрай приноса й към българската литература. Тя е автор на книгите „Непознатата Южна земя – Terra Australis Incognita“, „Посока юг – пътуване към Антарктида“, „Врата на боговете. Южна Америка – истории от земята на инките“, „Монетата“, „Божествен аромат“, „Тайната на Апамея“, „Третият слой“, „Момичето от портрета“ и „Съкровището на Цезар“. През юни излезе най-новата й книга „Ръкопис 2244“.

Гергана Лаптева е завършила „Живопис“ в Училището по изящни изкуства „Илия Петров“ и „Палеонтология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Българския антарктически институт, където завежда отдел „Култура“. Основател и координатор е на програмата „ЕКОАНТАР“.

Специално за читателите на сп. „Кенгуру“ Гергана Лаптева разказва за седемте си експедиции до необятния Леден континент, чиито сурова красота и оглушителна тишина не спират да провокират художника, фотографа, учения и писателя в нея.

Какво е усещането не само да стъпите на едно от най-недостъпните места на планетата, но и да се върнете още шест пъти там?

Да достигнеш Антарктида за първи път е предизвикателство, което се изживява веднъж, но се помни цял живот. То поражда смесица от емоции, обсебва сетивата ти и носи усещане за абсолютна свобода. Когато остане сам сред тишината, нарушавана само от тътена на срутващи се ледници, човек веднага осъзнава колко е малък пред силата на природата. Когато наблюдава залеза, заобиколен от пингвини и любопитни тюлени, си дава сметка, че единствено природата може да създаде подобно съвършенство.

Суровата красота на Ледения континент пренарежда ценностите. Дава различен фокус и помага да опознаем по-добре себе си.

Помага ли тишината на Антарктида на писателя Гергана Лаптева да чуе собствените си мисли там? Успявате ли да пишете, докато сте на експедиция?

Антарктическата тишина има огромна роля за подреждането на мислите, но писането на художествена литература по време на самата експедиция е почти невъзможно заради напрегнатото ежедневие.

Там тишината е специфична – тя не е празнота, а чисто пространство, лишено от шума на цивилизацията. Тя помага да се изолират страничните фактори и да се чуят онези дълбоки творчески мисли, които градският живот заглушава. На Ледения континент се раждат идеите, вдъхновението и концепциите за сложните сюжети на историческите трилъри.

Истинското писане на романите започва след завръщането в България. Натрупаните емоции, тишината, спомените и събраните исторически и географски факти трябва да „отлежат“. Едва в уюта на дома, натрупаният в Антарктида творчески заряд се прелива върху белия лист.

След седем антарктически експедиции какво Ви помага да запазите любопитството си към тази част от света живо?

Антарктида никога не е една и съща. Един ледник, който си изследвал миналата година, днес може да изглежда напълно различно. Динамиката на полярната природа те кара да се чувстваш като откривател при всяко стъпване на брега.

Като геолог знам, че скалите там крият информация за миналото на цялата ни планета, за еволюцията на климата и континентите. Всеки скален образец може да се окаже парче от пъзел, което никой преди мен не е виждал.

Антарктида не спира да ме провокира и като творец. Белият цвят там има хиляди нюанси – от ярко синьо до дълбоко сиво. Този визуален свят ражда идеи за нови картини и сюжети за романи, които просто чакат да бъдат разказани.

Всяко завръщане там не е повторение, а ново начало, защото Антарктида винаги намира начин да те изненада и да ти напомни колко още имаш да учиш.

Вие завеждате отдел  „Култура“ в Българския антарктически институт. Каква е ролята на културата и изкуството на едно място, което обикновено свързваме с науката?

На място като Антарктида, където оцеляването и логистиката са ежедневие, изкуството и културата са мост и крепител на човешкия дух. Полярната нощ, изолацията, липсата на близките и суровите условия подлагат психиката на учените на огромно изпитание. Изкуството в базата – било то споделена книга, картина, песен или филм, връща усещането за нормалност, топлина и уют. То напомня на хората, че са човешки същества, а не просто работещи машини.

Чрез изкуството Антарктида спира да бъде ледена пустиня и се превръща в източник на философско вдъхновение и естетическа красота. Нашата православна църква „Св. Иван Рилски“ на остров Ливингстън например е ярък символ на българското културно и духовно присъствие там.

Изкуството е и дипломация, която обединява хората в името на мира и науката.

Затова в Българския антарктически институт отделяме толкова голямо внимание на културната дейност – защото науката ни казва как функционира светът, а изкуството ни напомня защо си струва да го пазим.

Има ли нещо, което научихте за себе си именно по време на тези експедиции? 

Престоят в Антарктида е най-доброто огледало, защото в условията на пълна изолация човек бързо разбира кой е в действителност. По време на тези седем експедиции научих няколко основни неща за себе си.

Разбрах границите на собствената си издръжливост. Научих се да запазвам самообладание при критични ситуации, когато природата диктува правилата, и открих в себе си неподозирана физическа и психическа устойчивост.

Осъзнах колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. В полярната база липсват удобствата на модерния свят. Там няма лукс, интернетът е ограничен, а пространството се споделя с много хора. Този минимализъм ме научи да ценя истински важните неща – топлата чаша чай след тежък ден на терен, подкрепата на приятел и сигурността на подслона.

Открих баланса между разума и интуицията. Като учен бях свикнала да се осланям изцяло на логиката и фактите. Антарктида обаче ме научи да се вслушвам в интуицията си – както в преносния смисъл, за да улавям творческото вдъхновение за картините и книгите си, така и в буквалния, за да оцелявам сред ледовете.

Освен че сте човек на науката, изкуството и литературата, Вие сте и страстен пътешественик. Има ли друго място, освен България, което Ви е накарало да се почувствате като у дома и с какво ви плени?

Аз обичам да пътувам. Обичам да съм сред хора и да опознавам различни култури, етноси и местности. За мен всяко едно пътуване е като книга, в която са записани знанията и традициите на местното население и ако човек има очи за тях, ще се прибере с много по-широк кръгозор и пълен с емоции.

За мен понятията писател и пътешественик  са свързани. Краят на едно пътуване е като последната страница от любима книга. Остава в сърцето ти, но вече мислиш за следващото място, за следващата книга.

Обожавам средиземноморския климат. Изключително много се интересувам от историята на Римската империя – от зараждането й до нейния край. Затова страни като Италия, Испания, Гърция и Турция са като магнит за мен. Особено Италия. Тя е като кутия със съкровища, в която винаги откриваш нещо, способно да те очарова и изненада. Аржентина, Бразилия, Уругвай, Перу и Боливия също.

Но всяко едно кътче от нашата планета си струва да бъде посетено, защото има на какво да ни научи и с какво да ни плени. Именно затова в моите книги пиша за истории, които срещат миналото и настоящето през погледа на писателя и пътешественика, а читателя се докосва до красотата, вълнението и тръпката от едно пътуване към неизвестното и да усети по-добре онзи дух, подтиквал човека винаги да се стреми към новото, към достигането до непознати земи, към опознаването на чужди култури.

Когато след сто години някой стъпи на остров Лаптева и се поинтересува коя е Гергана Лаптева, какво искате да му разкажат за Вас?

Остров Лаптева е малък, необитаем полярен остров, разположен в архипелага Палмър, само на километър от северния бряг на големия остров Анвър. Районът се характеризира със силни ветрове, плаващи айсберги наоколо и постоянна ледена или снежна покривка през по-голямата част от годината. Той е дом на пингвини и тюлени, които обитават крайбрежните скали.

А Гергана Лаптева е човек, посветил живота си на търсенето на истината, скрита в миналото, изкуството и откривателството. Тя е писател, геолог и художник, който съчетава науката с изкуството, за да покаже красотата и уязвимостта на природата.

Интервю на Елица Лукова

Снимки: Гергана Лаптева (личен архив)