Модерни… и древни времена

Започвам с моя ден. Телефонът звъни в 6:40, будя Карина за училище и правя закуска. Дотук няма кой знае какво. С изключение на телефона, който съвместява около 60 различни джаджи от близкото минало: телефон, компютър, часовник, будилник, радио, телевизор, фотоапарат, камера, диктофон, ако щете, вестник и книга. Апартаментът ни е добре затоплен от постоянно работещите климатици, светло е, защото сме си платили тока, в хладилника има масло и луканка, с които правя сандвич. Хлябът ми е в хлебарника и е на филийки. Режа и малко прясна краставичка за разкош. В това време майка й приготвя кутия с плодове за училище и контролира миенето на зъбите с електрическа четка, достатъчното количество паста за зъби, обличането на униформата за училище, пиенето на витамини, за да може този месец да не носи грип А, вирус Б или друга рядка прилепова или свинска чумичка.

Вече е 7:30 и трябва да се буди тийнейджъра Димитър. Той е доста военизиран всъщност и става от раз, облича се, изпразва хладилника, прави се, че си мие зъбите, и ако не вали, си отива по живо, по здраво пеша на училище. Ако вали, ме чака да се върна от училището на Кари и закарвам и него. После следват двете йоркита, закусвам и изчезвам за офиса на „Био Джи“.

Описвам ви една абсолютно нормална за повечето семейства с две деца сутрин. Но да се върнем две хиляди години назад, където тамън ще разпъват Исуската и изобщо не подозират що хора ще измрат заради криворазбраните религии впоследствие.

Аз съм на 45 и не ми остава още много живот, ама да речем, че се крепя някак си. Няма аларма. Слънцето изгрява в къщичката ни с две помещения от камък, където е над нулата, защото съм ставал пет-шест пъти да хвърлям дърва в огнището. Децата не са на училище – особено Димитър, защото на 14 вече си е мъж за женене и силно вероятно е даже да се обучава в армията. За закуска г-жа Стойчева е станала по тъмно и е омесила и опекла хляб, масълце наше производство, по чаша мляко от кравата, колбаси още няма. Значи или яйца, или каквото сме заклали вечерта. Аз отивам да храня животните и после на нивата, Карина я взимам да ми помага, Димитър, ако не е войник – също. Йоркита няма – слава богу. Ако имаме куче, най-вероятно е нещо малко по-истинско. Цветка остава да чисти на животните и да ходи до пазара за рибка и да продаде нещичко, което ние сме произвели. През 2025 г. произвеждаме козметика, може пък и 0025 г. с това да се занимаваме.

Както виждате, дълъг път сме извървели, и то в доста положителна посока. Но вчера си мислих за т.нар. „Изкуствени интелекти“, които в момента се обучават, трупат знания и все пак човекът им е коректив… Та тези нещастни създания какво виждат около тях? За две хиляди години продължаваме да се избиваме, продължават хора да умират от глад и жажда, вече не се знае кой кой пол е, храната е пълна с гадости, водата е пълна с гадости, въздухът е пълен с гадости, духовното, което трябва да е движещ фактор, е стъпкано от материалното...

Ще седят и ще наблюдават безсмисления начин на живот на осем милиарда души, ще изчакат да се избием сами или ще дръпнат шалтера и ще изгасят лампите.

Но има алтернатива и надежда. Надеждата е в децата. Научете ги да не хвърлят, а да събират боклуците, да са добри хора, да четат и да мислят. Те ще впрегнат технологиите да им помагат и може би наистина имаме шанс.

Поздрави от Плана планина! Сутринта беше -28. Доста свежо и ободряващо.

Ваш напълно естествен интелект:

Био Джи Стойчев

P.S. Това за йоркитата беше шега, Бубе.