КУТНА ХОРА – сребърното сърце на Чехия

През XIII век тук е открита сребърна руда. Първоначално се заселват германски миньори, но щом се разнася славата на града, настъпва истинска „сребърна треска“. Не след дълго Кутна Хора застава в челната тройка в Европа по добив на благородния метал. Някак естествено градът става любим на тогавашните монарси и как иначе, щом богатството им идва от сребърните му мини. Според статистиката за четири столетия в тукашните мини са добити около 2500 тона сребро и 100 000 тона мед.

Век по-късно дълбочината на мината Осел достига рекордните за онова време 500 метра и скоро рудната жила става недостижима за технологиите на добив по онова време. Но преди Кутна Хора да заеме полагащото й се място на обикновен провинциален град, тук са създадени множество сгради, които свидетелстват за славните времена. Неслучайно ЮНЕСКО включва в Списъка на световното културно и природно наследство целия исторически център на града. 

Когато пристигам, небето над Кутна Хора се е свъсило и аха да заплаче. Моля се да изпреваря дъжда и бързо поемам към катедралата „Света Варвара“, кръстена на покровителката на миньорите. Строежът на храма започва през 1388 г., но в хода на историята е многократно прекъсван и минават повече от пет столетия до завършването на впечатляващия готически шедьовър. През онези славни времена Кутна Хора обичала да се съревновава с Прага, ето защо замисълът е бил „Света Варвара“ да съперничи на най-големия и важен храм в Прага – „Свети Вит“. Нещо повече, и двете катедрали са дело на талантливия архитект Петер Парлер, работил и по виенската „Свети Стефан“.

Докато се изкачвам по хълма, долавям мелодична музика, която като че ли се засилва с всяка моя крачка по стръмните улички. По пътя подминавам двореца Храдек, приютил Музея на среброто, и не след дълго стигам Йезуитския колеж. На своеобразната тераса пред него, където обичайно се издигат само двайсетте скулптури на светци, сътворени от Франтишек Баугут, днес се редят множество шатри.

След като разглеждам църквата, не пропускам да се насладя на прекрасната гледка, която се открива към града, но в бързината за малко да пропусна готическия параклис „Тялото Христово“, който също е дело на Парлер.

По пътя към следващата ми голяма спирка попадам на още две от забележителностите на града – Чумната колона, сътворена отново от Франтишек Баугут като израз на молитвите на местните да спре чумната епидемия, отнела живота на над 6000 души в града, и Каменната къща. При нея забавям ход, за да се полюбувам на най-красивата запазена до наши дни късно готическа къща в Бохемия. Някога на това място е имало пазар на месо и това е бил домът на заможен касапин. Днес е музей – първоначално на среброто, преди да бъде преместен в Храдек, а сега – на градския живот и култура от XVII до XIX век.  

Накрая стигам до прословутата костница. Историята реди, че в края на XIII век абатът на Седлецката катедрала донесъл шепа пръст от гроба на Исус. След като я разпръснал над гробището, се понесла славата, че то вече е част от Светите земи. Колко ли престижно е било да бъдеш погребан на такова място, щом тленните останки на мъртъвци от близко и далече били полагани тук? Днес насред малко гробище се издига параклис, построен през 1320 г., а в него през XIX век Франтишек Ринт прави скулптури от човешките кости, слава богу дезинфекцирани преди това, които са извадени от същото онова гробище.

Видяното в малкия храм превъзхожда всичко, сътворено от въображението ми. Мястото по-скоро пасва идеално за заснемането на видеоклип в готик стил, отколкото на представите ми за изкуство или последен дом на тленните останки на 40 до 70 хиляди души според различни източници. Така или иначе, параклисът е придобил световна слава и аз току-що съм се превърнала в една 200-те хиляди туристи, които ежегодно го посещават. На излизане от костницата от небето тихо се отронват първите небесни сълзи.

Текст и снимки: Елица Лукова