Фиеста по каналите на Сочимилко

Около някогашния Теночтитлан, предшественик на Мексико сити, някога имало мрежа от канали и езера, по чиято повърхност се носели chinampas – изкуствени островчета, на които ацтеките засаждали царевица, зеленчуци и цветя. Традицията се пази жива и до днес, а уникалният парк Сочимилко през 1987 г. е включен от ЮНЕСКО в Списъка на световното наследство. 

По каналите с дължина около 170 км обикалят над 2000 лодки с плоско дъно (trajineras), повечето от които носят женски имена. Пъстроцветните лодки са истински капани за туристи – на повечето се качват големи компании от по 10 – 15 души.

Още щом отплаваме, към нас приближава по-малка лодка, натоварена с алкохол. Поръчваме си michelada – коктейл от бира, сок от лайм, лют сос и подправки (най-вероятно Tajin – люта подправка, която мексиканците щедро ръсят на всичко). Поднасят ни питиетата в огромни картонени чаши с вместимост по 1,3 л. По ръба на чашите има венец от доматен сос, лайм, Тахин (а и Бог знае още какво), който се разтича по цялата външна повърхност.

Тъкмо се отърваваме от тази лодка и ни нападна друга – с мариачи. Трахинерата на мариачите се движи борд до борд с нашата и част от музикантите на абордаж ни превземат.

Три мелодични песни и няколко големи глътки мичелада по-късно настроението вече е на градус. Започвам да схващам защо на някои от лодките, с които се разминаваме, хората дори танцуват.

Периодично ни навестяват още търговци – предлагат ни печена царевица, сувенири, сребърна бижутерия.

Минаваме и покрай зловещия Остров на куклите. Хиляди кукли висят по дърветата – коя без око, коя без ръка или крак, има и съвсем цели, при все това гледката не е никак ведра. Легендата разказва, че през 50-те години на XX век Дон Хулиан Сантана Барера, който живеел на тази плаваща градина (чинампа), намира тялото на удавено момиче на брега на канала. След трагичния инцидент той започва да чува плач, шепот и стъпки. За да омилостиви духа на детето, Дон Хулиан закачва първата кукла, но това явно не помага, защото през следващите пет десетилетия той продължава да се сдобива с кукли, дори да се налага да обикаля по сметища и пазари, за да продължи тази традиция.

Дон Хулиан умира през 2001 г. недалеч от мястото, където открива тялото на момиченцето. Според някои е получил инфаркт, но други твърдят, че се е удавил на същото място. Каквато и да е истината, вече над две десетилетия никой не си и помисля да свали хилядите кукли от дърветата – напротив, след като наследниците на Дон Хулиан отварят за посетители мрачния остров насред жизнерадостно Сочимилко, той става много популярен сред туристите. Казват, че ако искаш да отидеш там, трябва да носиш подарък на куклите, за да ги омилостивиш. Има лодкари, които обаче са толкова суеверни, че дори отказват да доближат своята трахинера до брега.

Някои се вживяват доста в легендата и твърдят, че куклите шептят или тихичко се смеят, следят те с очи, докато минаваш с трахинерата край тях, или дори може да ти помахат. Сигурно затова според Книгата за рекордите на Гинес това е най-голямата колекция от обладани от духове кукли.

Единственият обсебен май е бил Дон Хулиан, мисля си аз. Може би, ако бях надигала чашата с мичелада по-усърдно, щях да се поддам на страховитите легенди, които витаят около острова, но все пак се радвам, когато се отдалечаваме от мрачната чинампа.

Скоро след това нашата разходка приключва. След мичеладата спешно трябва да намерим тоалетна. Откриваме една и се усамотяваме в „кабинки“, които вместо врати имат пъстри перденца. Течаща вода няма. Дотук с лъскавата страна на Мексико сити, заливаме се от смях ние, докато гребем вода от големия леген, който се мъдри пред тоалетната, след което се втурваме към сувенирните магазинчета, пълни с доста по-евтина стока, отколкото в централните части на града.

Текст и снимки: Елица Лукова