Две години Савина

„Две години Савина. Две години моят специален раколъв. Откакто се е родило това чипоносо дете с огромни черни очи като маслини Каламата и енергия на атомна централа, изобщо не ми дреме в кой дом ми е Венерата, Луната, дали  Меркурий е ретрограден, дали е настъпил зомби апокалипсис, дали е паднала Великата китайска стена, щото съм абсолютно заета 24/7 да съм откачено влюбена в това същество. Е, и в баща му, де. Да съм ти майка, Савина, е най-грандиозната работа в моя иначе микроскопичен свят. Най-невероятното постижение и най-смазващият ежедневен провал, защото никога няма да разбера дали съм достатъчно супермегагигаизвънгалактически добра майка, каквато заслужаваш. Най-хубавото нещо в този побъркан живот е да си качваш пухкавия бял крак върху мен, докато спиш, да те прегръщам и да ми говориш. Това не се знае докога ще продължи, щот, нали, и пубертет тепърва ни чака. Откакто те има, съм неузнаваема. И не щото гърдите ми са по-близо до пъпа и страдам от разширени вени, а защото търпението ми вече не е като китайска пиратка, не ругая като каруцар, не гледам като разярен бизон, дори да съм на 16 секунди сън, и благодарение на теб разбрах, че другото най-велико нещо, освен това да има на кого да кажеш „мамо“, е да има кой да го каже на теб. Савина, дано да получиш повече от това, което майчиното ми сърце е посмяло да поиска за теб. Ей това ти пожелавам.“