Д-р Рикардо Джоунс е прочут бразилски акушер-гинеколог и международен активист за хуманизиране на раждането, който бе наскоро на посещение у нас по покана на Център Естествени идеи", за да сподели своя уникален опит в областта. Д-р Джоунс участва тук в международна конференция под надслов Раждането - медицина, психология и право", на която бяха разгледани различни проблеми и аспекти, свързани с раждането. Самият той живее и работи в Бразилия, където асистира при раждания в екип с акушерка и дула както в болнични, така и в домашни условия. Той даде ценни съвети и насоки в работата на акушер-гинеколозите и акушерките у нас, като призова към повече инициативност и активност от страна майките, за да се извършат необходимите промени за едно по-хуманно, неинвазивно раждане и като цяло - по-положително преживяване на родилния процес. Д-р Рикардо Джоунс е и опитен хомеопат, автор на книгата „Мемоарите на човека от стъкло", в която споделя дългогодишния си опит като акушер-гинеколог и разказва за своя личен път на трансформация към идеите, чийто посланик се явява в настоящия момент по цял свят.  

 Разкажете повече за вашия начин на работа в Бразилия?

Ключовият израз за нашата практика е „работа в екип". Екип от трима специалисти - дула, акушерка и гинеколог, които предлагат на родилките една пълноценна грижа и сигурност. Когато раждането протича нормално, дулата и акушерката са основните действащи лица, а ролята на лекаря е само да консултира, с готовност да се включи в случай на някакъв проблем или нужда от спешна оперативна намеса, като извършване на секцио например. Това е една много проста, проверена в практиката система, която дава възможност на майката да преживее този невероятен процес като нещо изцяло положително, приятно, безболезнено и дори екстатично. Смятам, че бих могъл да съм от полза за България като човек с богат опит в тази насока. Като активист за промяна на традиционните родилни практики аз се срещам с инициативни групи от майки - с тези, които трябва да поискат и започнат промяната. Именно от тях тръгва всичко. Постепенно ще се стигне и до нужните изменения в болничните практики, но ще отнеме време. Във Великобритания се случи точно по този начин преди 30 години, в момента го наблюдаваме и в Бразилия, както и в много други държави.

Как намирате в момента съществуващите родилни практики в България?

Ужасно, ужасно остарели. В момента в България ражданията се извършват основно по начина, който вече в огромна част от Европа и останалите съвременни развити страни е тотално отречен, така както във Великобритания, например, са раждали през 50-те и 60-те години на миналия век. А именно: жената е единствено в легнала позиция; не й се позволява да ражда права или клекнала (което е много по-естествената родилна поза); прилагат се масово и без нужда секцио, епизиотомии, форцепс; бебето се „избутва" от майката чрез притискане на корема й... всичко това е пълен абсурд. Докторите тук просто имат нужда да бъдат научени как да израждат бебета така, както е прието и се прави вече във всички цивилизовани държави.

 Препоръчвате ли на жените домашно раждане?

Ще кажа така - съветвам жените да родят, където и както искат, стига да имат осигурена професионална помощ - акушерка, дула и лекар. Не съветвам жените да предприемат раждане в домашни условия без присъствието на компетентно медицинско лице или възможността за бърз достъп до лекарска помощ.   

 Всяко едно раждане ли би могло да е приятен, екстатичен процес без болка и неприятни усещания?

Когато жената има свободата да се движи, да изразява гласно желанията и чувствата си, когато има пълното съдействие и съпричастност от страна на екипа, който води раждането, когато се чувства сигурна и обгрижена, когато може да избере в коя поза иска да роди своето бебе - да, тогава раждането е изцяло положителен процес и едно незабравимо изживяване.  Когато обаче всичко се дирижира от лекарите под звука на металните хирургически инструменти в стерилна болнична обстановка, по строги правила и ограничения за какво удоволствие от раждането можем да говорим?! За съжаление 99% от жените днес раждат по този ограничаващ и безспорно тъжен за мен начин. Затова съм приел за своя кауза да ги накарам да повярват, че имат право да поискат промени, че са свободни да раждат децата си по начина, по който желаят, а не по който им казва правителството или болницата.

 Защо е толкова висок днес процентът на оперативните раждания?

По няколко причини. Първо - масово раждането в наши дни се води от лекаря, а то би трябвало по правило да бъде водено от акушурката. Всички държави, където лекарят е основното действащо лице по време на родилния процес, имат висок процент раждания със секцио и обратното. Швеция, Норвегия, Дания, Япония - това са все държави, където ражданията се водят от акушерка и където е значително преобладаващ процентът на естествените раждания. В Бразилия също обърнахме системата, изградихме центрове в цялата страна за обучения на акушерки и засилихме тяхното участие в родилния процес за сметка на това на лекаря.

Втората причина за високия процент цезарово сечение е, че в днешно време всичко е пари. Трябва да се бърза, за 20-30 минути да приключиш с раждането, за да почваш следващото. Докато при нормалното раждане процесът, знаете, може да продължи 6-7, дори 15-20 часа. Лекарите нямат време да чакат толкова. Парите и липсата на време контролират сега всичко. А това е много изкривено и нередно. Лекарите днес трябва да се научат на повече респект към жената, природата и естествените процеси. Няма смисъл обаче да започваме промяна от техните възгледи, това ще дойде с времето. За начало просто трябва да обучим акушерките и да предадем раждането в техни ръце, както е било винаги и както трябва да бъде.

 Кой беше крайъгълният камък, който ви накара лично вие да поемете по този път?

Аз имам син на 30 години, който очаква през февруари своето първо дете. Имам и дъщеря на 26 години. И двамата са родени по традиционния, считан доскоро за нормален, начин - с множество интервенции, без право на свобода на майка им по време на самия родилен процес. Тяхното, бих казал - варварско, раждане изигра голяма роля за идеите ми, на които съм посланик днес тук. Тогава си казах - не, това не е нормално, жените не може, не бива да бъдат третирани по този начин - бръснене, клизми, епизеотомии, шевове, форцепси... това е тотално сбъркано.

Ще ви разкажа една случка от времето, когато бях още практикант в болницата, където започнах работа. Идин ден си стоях с група обучаващи се още студенти, нямахме работа в момента и си говорехме някакви общи теми - футбол, жени, обичайното... Изведнъж в стаята влетя една сестра, която започна да крещи, че има нужда от помощ, тъй като жена ражда сама в отделението. Макар и само на 25 - просто едно хлапе, бях най-старши от всички там, затова съвсем естествено беше аз да се заема с това. Каква бе изненадата ми, когато влязох в спешното и в началото не можах да видя жената. Тя се беше свила в един ъгъл в клечаща поза. Започнах ужасéн да викам:  „Какво правиш, ти, глупава жено! Ще изтърсиш бебето на пода!". Тогава тя ме погледна с онези големи очи и онзи особен, хипнотизиращ поглед, който имат жените по време на раждане - сякаш гледат през теб, през стъкло... (това впрочем даде и заглавието на книгата ми „Мъжът от стъкло"), без да казва нищо. Когато погледнах под нея, видях главичката да се показва... Започнах да викам за ножици и ръкавици, за да направя епизеотомия, но в този момент бебето просто изпадна в ръцете ми. За пръв път докосвах мократа главичка на току-що новородено с голи ръце и просто бях зашеметен. Влагата, топлината на допира...  незабравимо усещане за цял живот, което буквално ме порази. Спомням си, че някой подаде ножици, аз прерязах пъпната връв и неонатолозите отнесоха бебето. Тогава накарах майката да легне на родилния стол, за да я прегледам и зашия, а тя продължаваше да ме гледа с това неразбиращо, изненадано и дори леко насмешливо изражение... С изумление установих, че няма нужда от нито един шев! Нито един! До този момент не бях спрял да й говоря - да я осъждам и упреквам, че е родила по този начин, излагайки себе си и детето си на риск. Но в този миг се спрях и се замислих. А тя все така ме гледаше с този поглед, в който се четеше: „Какво, за бога, правиш, момче! Нима ти ще учиш една жена как да ражда?". Разбрах, че там и в този момент нещо се е случило, но още не можех да осъзная какво точно. Щом излязох от родилната зала, към мен се приближи сестрата, която ме беше повикала и ми каза: „Докторе, добре, че бяхте тук! Какво ли щеше да се случи с това раждане, ако ви нямаше!". Тогава аз сякаш се пробудих, погледнах я и й отговорих: „Знам точно какво щеше да се случи. Това раждане щеше да е идеално, просто идеално!". Защото всичко, което бях направил по това раждане, беше от самото начало тотално погрешно - да крещя на раждащата жена, без дори да попитам за името й, да не се отнасям към нея като към мислещо, разумно същество, да я карам да легне в тази неудобна за раждане поза, да искам да й направя епизеотомия, без да я попитам за разрешение, да отрежа веднага пъпната връв... В този миг разбрах, че пред мен има два пътя - или да напусна акушер-гинекологията, или да се опитам да я променя. Да стана различен доктор. Избрах второто и вече 27 години правя точно това - опитвам се да помогна на жените да раждат така, както повелява природата.

Накрая ще кажа само това - аз вярвам на жените днес, смятам, че са силни и напълно способни да раждат, както са раждали и техните пра пра пра баби.

Интервюто взе: Весела Захариева