Специална коледна приказка за най-специалните деца и техните родители!

С обич: Баба Коледа

Имало едно време едно камъче. Малко, сребристо сиво, речно камъче. Малко на размери, но живяло дълги години до голямата река Откровения. Камъчето познавало много хора. Най-различни. Идвали при реката. Някои искали да ловят риба. Идвали до брега на Откровения, хвърляли въдицата, сядали до камъчето и започвали да чакат. И те не знаели какво точно. Може би - голямата риба...

Като всяка отломка нашето камъче не можело да говори, а много му се искало. Веднага щяло да каже на хората: „В Откровения няма риба, тук плуват само мисли!" - но не можело. Затова гледало.

Хората идвали и си отивали. Някои се смеели, други се карали, трети си играели във водата. Понякога идвали и други хора. Те искали да плуват. Оставяли нещата си на брега, влизали в Откровения и започвали да плуват. Плували, плували, а все на едно място стояли. И ако камъчето можело да говори, щяло да каже на хората: „В Откровения не се плува, тук плуват само мисли!" - но не можело. Затова гледало.

Един ден до реката дошла възрастна жена с дълга червена рокля, с червена пелерина и дълга бяла коса. Тя водела със себе си малко еленче. Жената видяла камъчето, погалила го и попитала: „Мога ли да седна до теб?". Но камъчето не можело да говори, затова само се търкулнало и се спряло до пелерината на жената. А тя - пелерината, била мека и топла. Камъчето се пъхнало под нея и заслушало.

„Бабо, защо сме на реката?" - попитало еленчето.

„За да научиш какво е река" - отговорила бабата.

„Хайде тогава да плуваме!" - казало еленчето.

„В Откровения не се плува - отговорила бабата - Тук плуват само мисли."

Камъчето се изтърколило изпод пелерината на бабата и я погледнало толкова учудено, колкото учудено могат да гледат камъните. „Тя откъде знае?" - помислило си то, но побързало да се скрие, за да не пропусне нито дума повече.

„Тогава да ловим риба!" - казало еленчето.

„В тази река няма риба" - отговорила бабата - „В Откровения плуват само мисли."

„Бабо, за какво ни е тогава река?" - попитало еленчето.

„За да седиш на брега и да мислиш! Колкото по-дълго гледаш водата, толкова по-лесно ще прочетеш тази мисъл, която ти трябва на теб. Тази река е специална. Тук идват хора, които знаят за мислите. Гледат ги, четат ги, споделят ги с други хора. Когато някой открие правилната мисъл, успява да прескочи реката и да продължи напред по своя си път."

„Бабо - казало еленчето, - аз не съм човек. Защо ме доведе до реката?"

Възрастната жена не отговорила на еленчето. Помълчали още малко пред реката и си тръгнали. На другия ден жената отново довела еленчето. И така ден след ден, докато в един студен зимен следобед еленчето заподскачало по брега на Откровения и завикало:

„Бабо, бабо, видях я" - казало еленчето.

„Какво видя?" - попитала бабата.

„Моята мисъл - отговорило еленчето - Тя ми каза: Ти си най-малкото елече на Дядо Коледа, но ще бъдеш най-силното. Ще летиш пред шейната, за да показваш пътя на останалите елени. Запомни - каза ми още мисълта, - за да полетиш, трябва да направиш поне едно добро нещо за някого, когото не познаваш." Еленчето продължило да подскача около възрастната жена: „И сега, бабо, аз ще направя, ще направя..."

В този момент еленчето забелязало нашето камъче. Побутнало го към водата на Откровения, засилило се и леко го блъснало с рогцата си. Камъчето паднало във водата.

„Защо го направи?" - попитала бабата.

„Така трябваше" - отговорило еленчето и двамата си тръгнали.

Водата била студена и мокра. Много мокра. Камъчето се опитвало да изплува на повърхността, но мислите му пречели. Бутали го нагоре-надолу. А то се борело, искало да се върне на брега. „Аз мога!" - извикало камъчето и изплувало над водата, усмихнало се и тихо прошепнало:

„Благодаря ти, Бабо Коледа!"