Психологическата страна на ИН ВИТРОто

С революционните открития в медицината, като ин витро оплождането, донорството на яйцеклетки и т. н., като че ли всичко си отиде по местата - бездетните семейства вече имат обективната надежда, че скоро ще станат с един или даже с няколко члена повече. Но дали е толкова просто? Ин витрото е процедура, която се предшества от множество изследвания, лечения и процедури, за които даже не сме и чували, а и често не става от първия път. За да се стигне до бременността и раждането, семейството трябва да измине един дълъг и нелек път, който е съпътстван и от множество подводни камъни от психологическо естество. Психологическата страна на ин витрото обаче е един аспект, който далеч не е за пренебрегване, защото именно по този дълъг път двойката често се изгубва, съпрузите тръгват в различни посоки, водени от лични страхове и даже стремежи. Жените се самоизолират в собствен свят, в който нерядко са склонни да не допускат дори и партньора си, от страх, че няма да бъдат разбрани.

В някои клиники по ин витро оплождане вече има и психолог

В ежедневната си работа екипът в една от столичните ин витро клиники забелязва, че техните пациентки често се самоизолират и трудно споделят своите емоции и страхове. Това ги навежда на мисълта, че присъствието на психолог в тези центрове е от голяма важност, за да има кой да им дари едно рамо, дори чисто по женски. Последното е продиктувано от факта, че мъжете в България все още масово не смеят да търсят психолог. Те се страхуват и им е трудно да се пречупят и да кажат „аз съм слаб". Жените от своя страна също отиват трудно. Те смятат, че посещавайки психолог, означава „че на мен нещо не ми е наред", „значи аз съм луда", „значи няма да ми направят процедурата". Хубавото обаче е, че въпреки предразсъдъците нещата потръгват и жените започват да осъзнават, че имат още един вариант, за да се освободят от притесненията си.

За психологическата страна на ин витрото разговарях с Десислава Георгиева, психолог в център „Надежда" към клиники „Малинов".

Доколкото разбирам, вие оказвате подкрепа само на жената, не на семейството?

Много трудно идват двойки, поради съпротивата на мъжете. Жените обикновено идват, когато разговорите с приятелките вече не им носят утешение. Защото, когато се съберем с приятели, си казваме хубави неща и се подкрепяме. Когато обаче една жена казва „много ми е тежко, много ми е мъчно", обикновено има предвид много неща, които са назад във времето и дълбоко в нея. Но ако тя е готова да опита нещо различно, да работи, да се върне мъничко назад, може да открие неподозирани неща в себе си. Моята основна роля е всеки да намери път към себе си. Защото всеки сам може да се издърпа за косата от кладенеца, от заешката дупка. Но срещите ни ще се увенчаят с успех, само ако жената е дошла по желание, не насила. Тук идват с определена заявка „имам нужда от това и това". Рецепта за справяне обаче не пишем. Ти си човекът, който се справя със своя си живот. Това обаче не се харесва на повечето хора, защото те очакват да получат предписание за всичко, което им се случва и те да вървят по него.

Всеки случай, разбира се, е различен, но може ли да се каже, че има някакви по-общи казуси, които се случват тук?

Да, повечето жени са с панически атаки, много тревожни и с депресии. Това са най-честите заявки, с които идват тук. А когато една жена влиза в процедура за стимулация, тя трябва да е готова, да е осъзната като майка. За съжаление често, смятайки че са готови, не винаги е така. Поради тази причина вече забременели жени вместо да се радват на бременността си стават хипертревожни. Измъчват ги въпроси като „това дете ще го износя ли?", „ще бъде ли нормално?" и оттам нататък създават едни тревожни, потенциални проблематични деца. После се чудят „какво ми се случи". Ами случва се, когато не се наслаждаваш на бременността си, ти предаваш своята тревога на детето си. Но ако майката е хармонична и изпитва радост, ще има едно страхотно бебе -гушкащо се и обичащо.

Какво се случва в живота на жените?

Повечето жени, преминавайки пътя на всичките препятствия, които следват по време на стимулацията, на лечението или на оперативните интервенции, спират комуникацията с портньора до тях. Това е ужасно, защото детето е естествено продължение на тази връзка. Все пак хората се събират не за да се въпроизведат на всяка цена, а защото се обичат и са решили да бъдат заедно. Но когато бебето не се появи във времевите рамки на техните очаквания, изведнъж се случва отчуждаването. Само че ако бащата се изключи в този момент, майката ще го изключи и при отглеждането на детето и се завърта един порочен кръг. За съжаление тези неща много трудно се споделят. Ако попитам една жена „как си с мъжа ти", тя ще каже „о, перфектно". Какво е перфектно? „Ами влача го тук в клиниката, той седи с мен, чака. Като ми правят инжекции, той нервничи." А с вас какво се случва, къде отива сексът, къде отива комуникацията, къде отиват всички неща, които сте си казвали в началото, колко пъти излязохте заедно? Животът се завърта около клиниката, около манипулациите. Има много жени, които изоставят професията си, ученето и става много трудно. Идеята е, че не трябва да забравяме, че можем да бъдем и други, освен жени, които ходят на лекар и имат проблем, ние не сме проблемни във всички области, ние сме всичко друго, което сме били до този момент.

Как те възприемат околния свят?

Общо жените казват, че се чувстват много различни, те самите се изолират. Чувстват се като анатемосани и смятат, че хората ги сочат с пръст, че говорят зад гърба им. Това в много редки случаи наистина е така. Защото ако хората разберат колко малко всъщност другите се интересуват от тях, ще им е много смешно. Оглеждайки се в очите на другите, забравяме ние какви сме. И една жена, оглеждайки се в очите на своите приятелки и познати, които имат деца, спира да знае собствената си стойност, започва да иска да живее живота си през техните очи, което е много грешно. Това е самонаказание, тя се чувства виновна, а няма за какво. Все пак сме в 21 век и медицината е напреднала в този аспект страшно много. Хубаво би било да съумеят да приемат това, което им се случва, не като наказание, а като нещо, което трябва да научат за себе си. Но трябва да си го признаят „да, аз имам проблем. Той е такъв и такъв. Но аз съм готова да се боря, готова съм да науча различни неща за себе си. Те може да не ми харесат, но аз съм убедена, че не ми се случват случайно."

По какъв начин работите?

Индивидуално и в групи. Обикновено д-р Стаменов изпраща пациентките тук. Към фондация „Искам бебе", с които център „Надежда" сме в пряко сътрудничество, пък има две групи с наши пациентки, които в момента са или в процедура, или изчакват резултати от биопсия или лечение. Събираме се един път седмично с още един психолог. Не всички жени обаче са готови за групова терапия, защото не всички са готови да изплачат, да кажат неща, които им тежат. Но онези, които го правят, установяват, че стават смели за много неща. Групите са малки, максимумът е 10-12 човека. Идеята е да изместим фокуса от несправянето и да им покажем, че могат да бъдат и всичко това, което са били преди, за да има къде да презаредят батериите. Те също създават приятелства помежду си и се научават да се забавляват, нещо, което са забравили.

Как от „Искам бебе" помагате на жените?

 Ваня Христова, координатор на фондация „Искам бебе" за Бургас

Важното е жените да разберат, че имат нужда от помощ. Това, което правим е да им предоставим достатъчно информация, така че да разберат къде е тяхното място, коя е тяхната клиника и кой е техният лекар. Имаме и сайт на фондацията, от който да се информират кой може да им помогне в различните градове. Започва се с телефонен разговор, после има поредица от срещи - с лекари, с психологическите групи, които вървят в градовете. Основното, което искаме да им внушим е, че не са единствени, не са сами.

Интервюто взе: Силвия Чалъкова