Похвалите

В репертоара на родителите откриваме безброй похвали, коя от коя по-щедри. Възможно ли е обаче силните думи да имат обратен ефект и вместо да окрилят малчугана, да го объркат и дори потиснат? Попитахме Теодора Пампулова – детски психолог, координатор на Дружеството на психолозите за гр. Пловдив и региона, създател на платформата „Детето днес“. 

Теди, какво изразяваме с похвалите?

Хвалбата/ Похвалата буквално озаначава да изразим благосклонно мнение, дори да приписваме съвършенство. В българската народопсихология се приема като знак на одобрение.

Тя обаче е насочена към извършителя, а не към положените усилия. Често това изглежда по този начин: „Добро дете!“ или „Браво!“. Хвалбата признава само завършен и дори съвършен резултат – „Харесва ми как си го направил!“. Погледнати по този начин, похвалите се свързват с покровителственото отношение от страна на възрастния и често насочват вниманието към неговите емоции и чувства: „Гордея се, че имаш шестица по математика!“. Похвалата приканва децата да се променят, за да угодят на другите и да предизвикат в тях позитивни чувства. Така малчуганите се чувстват ценни, само когато другите ги одобряват и приемат. Това е в основата на едно зависимо поведение в отношенията с другите.

Каква е тяхната роля в отношенията ни с детето и по какъв начин влияят на характера му?

Понякога самите деца се пристрастяват към похвалите и дори с поведението си се стремят да ги получават. Често те се вълнуват силно, ако госпожата в детската градина или в клас не им е казала „Браво!“. Това неминуемо се отразява върху формирането на самооценката. Детето непрекъснато се пита: „Какво мислят другите?“, „Дали те са доволни?“ и т.н. Похвалата изгражда конформизъм у детето и се предава като „горещ картоф“ от поколение на поколение.

Има ли разлика между похвала и насърчаване?

Насърчаването цели да окуражава, подтиква и стимулира. То е насочено към постъпката, а не към детето – „Добра работа си свършил!“. Тя съдържа в себе си стремеж да се поощрява усилието: „Положил си много усилия да нарисуваш тази рисунка? Какво мислиш за нея?“. Насърчаването е свързано с изграждането на самостоятелността и често се използва в общуването с възрастни – „Благодаря за помощта!“. Позитивното родителство въвежда способа и във възпитанието. Чрез насърчаването детето се променя заради самото себе си и заради позитивните емоции, които то изпитва. Промяната започва отвътре навън. При малчугана вече не е важно какво мислят другите за него, а как аз самият възприемам и приемам себе си. Детето вече се чувства ценно, без да има нужда от одобрението на другите.

Можем ли да прекалим с похвалите? А да бъдат недостатъчни?

Често прекаляваме с похвалите! В забързаното си ежедневие и с придобитите семейни модели сме склонни да кажем „Браво!“ и не отделяме достатъчно време да обясним за какво точно е това „Браво!“

Едно от първите неща, върху които работя с децата, като детски психолог, е да ги науча сами да забелязват своите успехи, да им се радват и да се награждават за тях. Често възрастните не успяват да върнат позитивна обратна връзка и детето остава сякаш незабелязано. В терапията децата имат за задача да правят дневници, в които да записват успехите си и начина, по който са се наградили – гледали са любимо детско филмче, карали са колело, хапнали са нещо любимо. Ако ограничим похвалите и увеличим насърчаването, ще постигнем една стабилна позитивна самооценка у детето.

Ще споделиш ли примери за ефективни и неефективни похвали?

Неефективни са: „Добро дете!“ или „Харесва ми как си го направил!“ – те са ориентирани: първата – към личността на детето, а втората – към емоциите на възрастните.

Ефективни са: „Дал си най-доброто от себе си!“, „Добра работа си свършил!“, „Тази шестица е резултат от усиления ти труд!“ или „Благодаря ти, че ми помогна. Хубаво е да мога да разчитам на теб!“.

Ти също си майка. Как хвалиш дъщеричката си Лилия?

Уча детето си само́ да се поощрява за постигнатите успехи. Аз като възрастен се старая да призная положените усилия, а не резултата. Виждам ежедневно колко много хората страдат от перфекционизма си и колко енергоемко е това. За мен е важно Лилия да прави своите грешки – тя има право на тях, както и да проследи последиците. Там съм винаги когато има нужда от емоционална подкрепа. Баща й също – те имат много силна връзка.

Интервю на: Ива Лалова