Писмата на Мишчо: Магия за всяко дете

Заедно с писмото, в плика винаги се крие и изненада – занимателна игра, която кани детето да се включи в приключението и да стане част от света на Мишчо. Така малчуганът ще открива магията на писаното слово, ще се учи да очаква, да мечтае и да вярва, че всеки има история, която си заслужава да бъде разказана.

Визитка

Диана Алексиева е журналист, създател на интернет изданието Interview.to и продуцент на „Поетите“ – проект, събиращ на една сцена любими актьори, които рецитират стихове на български поети. Заедно с половинката си Захари Бахаров са родители на две деца – Максим и Кая.

Диана, как се роди Мишчо?

Мишчо и Жабчо бяха героите, за които баща ми ми разказваше истории, когато бях малка. Спомням си с толкова топлина тези моменти. Дори не помня самите разкази, само усещането. Такава е историята и с писмата – емоционална. Един приятел ми праща картички от местата, на които ходи, и аз си ги закачам на стената. И всеки път, когато видя картичка в пощата, ми става хубаво. Може би ми напомня малко на онова време, в което, за да споделиш нещо с някого, който живее надалеч, трябваше да отделиш време и усилия, и да успееш да събереш в писмото най-важните неща. А докато стигне – са се случили още 1000 други работи… Тези писма носеха при нас цели светове, цели животи. Аз съм от поколението, което знае какво са хартиени писма. И ми се прииска и сегашните деца да го усетят – какво е да получиш съобщение, разказ на хартия. Какво е да очакваш, да имаш търпение, или пък да нямаш, да се вълнуваш от някаква идваща към теб новина. Накратко – от тези две емоции – да се пренасяш в света на измислени герои и да се вълнуваш от поредната хартиена среща с твой приятел, се роди Мишчо.

Тук не мога да не спомена и големия късмет да срещна, макар и само онлайн засега, Габриела Петкова (тя живее в Лондон) – илюстраторката,  която даде визуален живот на Мишчо. Тоест – Мишчо, ако трябва да сме точни, има двама родители – това сме аз и Габи. И двете много го обичаме.

Какво ще прочетат децата в писмата му?

В писмата на Мишчо децата ще се срещнат с цялата му фамилия – мама Гризолина, татко Мишолин, баба Ариета и дядо Грамадан, близначките Буба и Дуба, и баба Фрезия. Ще се запознаят с неговите приятели и най-големия му дразнител – котката Мяу Чи. Всичко това през забавни истории, разказани от първо лице. Истории, представени през очите и сърцето на едно малко момче – мишле – Мишчо. Истории за семейството, за обичта, за приятелството, страха, срещата с непознатото, любопитството, откривателствата, прошката. Като цяло истории, в които няма назидателна поука, а в които, надявам се, децата, а и техните родители, ще се припознаят, въпреки че не живеят в Мишиград.

Как могат да се абонират за вълнуващите истории на този и другите колоритни герои?  

Много е просто – отиват на pismatanamishcho.bg и избират абонамент. Там могат и по-подробно да се запознаят с всички герои. Тук само споделям накратко кой е Мишчо от негово име:

Аз съм Мишчо и живея в Мишиград – град, създаден в тунелите, подземията, пролуките на Голямата градска гара. Моята къща се намира на улица „Копче” № 9 – най-пъстрата улица в квартала. Какво обичам най-много: Да гледам звездите и да си мечтая. За какво най-често мечтая ли? Мечтая един ден да стана капитан на кораб и да обикалям света по море! Искам да имам приятели от цял свят! Затова и реших да пиша тези писма – за да си намеря нови приятели. 

Има ли глад към аналоговите послания в ерата на дигитален бум?

Надявам се да има. Ако съдя по себе си – да. Но аз съм от аналоговото поколение, не мога да отговарям от името на дигиталните деца. Именно и затова се появи Мишчо – да им подари онова усещане, което може да ти даде само докосването до хартията, твоето име, изписано на плика, отварянето на пощенската кутия всеки ден, че и по няколко пъти. Хората от моето и предните поколения и до днес си пазят стари писма, хартиени снимки. Пазят неща, които могат да докоснат – може би като доказателство, че ни има. И че ще ни има, дори когато вече не сме тук.

През 2021 г. темата на кандидатстудентския изпит във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет бе: „Ще изяде ли мишката книжката?“ Защо според Вас това все още не се е случило?

А може и да я е изяла, но ние още да не сме разбрали. Аз мисля, че книги ще има, докато има толкова талантливи хора като Валери Петров, които да ги пишат, и любопитни и чувствителни хора, които да ги четат. Тези качества, мисля, за да не изгубим книжовността си (като под книжовност имам културата на четене и съхраняване на писмеността), трябва да възпитаваме в децата – любознателност и емпатия. Това става целенасочено, последователно и упорито, като част от културната политика на една нация.

Родител сте на тийнейджъри. Те наследили ли са любовта Ви към думите?

Отгледани са с много четене от моя страна и много книги около себе си. Сега са в тийнейджърския си период, в който ги вълнува всичко друго, но не и книгите. Надявам се да съм им предала любовта си към думите и един ден да ги използват по-най-чистия и верен начин.

Интервю на: Ива Лалова