Насилието в училище – кой, как и защо?

Едва ли има училище в България, където агресията и насилието между учениците да са тотално непознато явление. Съвременната, постоянно променяща се социална среда и материализмът, сред които живеем, изискват от цялото общество сериозни темпове на адаптация. И ако ние, възрастните, в една или друга степен вече сме свикнали с гореизброеното, то детето е изправено пред непосилната за него задача да показва зрелост и отговорност, каквито биха били типични за доста по-късен етап от развитието му. Тези високи социални изисквания и ежедневната динамика изострят отношенията между поколенията и нерядко стават повод за нарастване на детската агресивност. Подходящо място за изявата й за съжаление се оказват училищните коридори и извънкласните дейности. В тази ситуация можем да дефинираме две основни роли - детето в ролята на насилник и детето в ролята на жертва. 

МАЛКИЯТ НАСИЛНИК - „СУПЕРГЕРОЙ"

Ако се загледаме по-внимателно в децата от един клас, със сигурност ще разпознаем кои от тях са склонни към агресия и насилие. Тези хлапета се отличават с необичайна вербална и физическа активност и често са лидери сред останалите ученици. Прави впечатление, че те не зачитат авторитети, трудно спазват правила и общувайки с другите, търсят предимно себеизява и задоволяване на личните си потребности. При заплаха от страна на възрастен демонстрират неуважение и целят да омаловажат присъствието му.

Какво се случва в живота на тези деца, че ни е толкова трудно „да стигнем до тях"? Децата, склонни към насилие, обикновено израстват в семейства, където деструктивната агресия е в основата на взаимоотношенията между членовете от семейството. Може да се предположи, че липсват топлина, съпричастност и родителско поведение, целящо разбиране и зачитане на детските преживявания. Наблюдавайки поведението на „значимите обекти" в живота си (родителите), детето безусловно копира този модел за справяне и започва да го използва в своята микросреда, особено когато се появи проблем в контактите с другите.

Нека не забравяме, че малчуганите не се раждат със знанието за това кое е добро и кое - зло. НАША задача е да ги научим на това и да следим за усвоеното чрез наблюдение на тяхното поведение. Често пъти обаче родителите казват едно, а показват друго. Думите се забравят бързо, но примерът остава и лесно се възприема и интерпретира от детето.

Интересен е фактът, че повечето от агресивните деца израстват в среда, която задоволява напълно физическите им потребности и материални  прищявки. Техните родители рядко им задават правила в ежедневните занимания и понякога дори толерират проявата на грубост към другите. Статистиката обаче сочи, че невинаги семейната среда определя дали едно дете ще израсне агресивно или не. Има много случаи, в които децата проявяват по-лесно насилие към връстници, ако са част от  група съмишленици. Именно в подобна ситуация отговорността за злодеянието се разпределя и главните виновници успяват лесно да скрият лицето си.  Родителите от своя страна са изправени пред истинско изпитание. Те самите често коментират, че вече „са вдигнали ръце", и символично се предават на отчаянието.

ЖЕРТВАТА

Децата, които са най-тормозени от своите връстници, безспорно са т. нар. „различни деца".  Различието може да се отразява в принадлежността  към друг етнос, отличния успех, по-тихия характер или неблагоприятно материално положение и пр. Безспорно прави впечатление, че това обикновено са деца, които не обичат да попадат под светлините на прожекторите. Срамежливи, несигурни в себе си и често с понижено самочувствие, те се превръщат в идеалния обект за тормоз от страна на другите. Насилието, на което са подложени, засилва техните страхове. Често се стига до отказ от ходене на училище, оплаквания от болки в корема, повръщане, нощно напикаване и плач.

Причините

В желанието си да подкрепяме децата си в трудни моменти често забравяме къде е здравословната граница в помощта. С други думи прекалената протекция е онази лоша услуга, която правим на децата си и по този начин не им позволяваме да изпробват своите възможности, да натрупат собствен опит и да утвърдят себе си сред другите. Разбира се, има и деца, чиито родители чисто и просто не обръщат внимание на тревогите, преживяванията, интересите, или с други думи - на личността на своето дете. Те задоволяват базисните му физически потребности и с това смятат, че изчерпват задълженията си. Така отглеждани, децата израстват с чувство за малоценност и склонност към депресии.

Полезни съвети

• Не учете детето си, че агресията непременно е нещо лошо. Покажете му, че в някои случаи тя има своята защитна функция.
• Когато усетите, че е гневно или проявява агресия към играчките си, поговорете с него и му помогнете да изрази вербално своите емоции. Децата често не знаят как да споделят потребностите си.
• Нормално е хлапетата постоянно да искат нещо. Поощрявайте онези изяви на желание, в които детето използва усмивка, любезен въпрос и молба, и порицавайте остро тропането, тръшкането, ритането и високия тон.
• Когато се случи детето да постъпи лошо спрямо вас или свой връстник, не бързайте да го наказвате, а спокойно му обяснете до какво е довела неговата постъпка. Проследете ясно логиката на човешкото поведение и го научете да анализира причините и последствията. Дайте му време!
• Когато искате нещо от детето си, бъдете ясни и конкретни. Никога не си позволявайте лаконични или саркастични изказвания. Те объркват малчуганите и засилват чувството им за несигурност.
• Ако с партньора си имате разногласия по какъвто и да е повод, не ги обсъждайте на висок тон пред детето си. Изчакайте момент, в който ще бъдете сами.
• Помолете всички, които се грижат за детето, да спазват едни и същи правила на възпитание. Нека да не  се получава: при мама не може, но при баба е позволено.
• Ако усещате, че не можете да се справите сами, задължително потърсете помощ от специалист - психолог или психотерапевт.

Автор: Нина Василева,
психолог и психотерапевт