Как да разпознаем, че детето има травматично преживяване?

Предучилищна възраст е време на бурен растеж, учене и нови преживявания. Но понякога, дори и на тази крехка възраст, децата могат да преживеят събития, които са твърде тежки, за да се справят сами – събития, които оставят емоционален отпечатък или травма.

Като родители, ние сме най-близо до детето си и най-добре можем да усетим, когато нещо не е наред. Ранното разпознаване на признаците е ключът към навременната подкрепа и помощ.

Най-честите промени в поведението и емоционалното състояние, които могат да сигнализират, че малчуганът преживява нещо травматично или е под голям стрес:

1. Промени в поведението и настроението:

Травматичните преживявания често се изразяват чрез промени в ежедневното поведение на детето:

• Регресията в развитието е един от най-честите признаци. Мъничето може да започне отново да прави неща, които вече е надраснало – да се появи нощно напикаване (въпреки че вече е било сухо нощем), бебешко говорене или засилена нужда от биберон/завивка като преходни обекти за утеха.
• Засилената тревожност и страхове, като страх от раздяла (не иска да се отдели от родителя, когато го оставят в градината или дори вкъщи), страх от тъмното, от оставане само̀ или необосновани нови страхове.
• Необясними изблици на гняв, силен плач или агресивно поведение към други деца, играчки или дори към вас.
• Детето може да стане по-тихо, затворено в себе си, да загуби интерес към любими игри и занимания и да избягва общуването.
• Трудно заспива, сънува кошмари, има неспокоен сън или се събужда с писъци или страх.

2. Физически и соматични оплаквания: Тъй като малките деца трудно могат да изразят емоциите си с думи, трудните преживявания често се превръщат във физически оплаквания (соматизация):

• Чести болки без медицинска причина, като оплаквания от коремче (болки в корема) или главоболие, които се появяват най-вече в стресови ситуации (например сутрин преди градина) и за които лекарите не откриват физическа причина.
• Значителна загуба на апетит или, обратното, преяждане.
• Детето може да изглежда постоянно напрегнато, да стиска юмручета или челюстта. Могат да се появят тикове или ритуали.

3. Промени в играта: Играта е езикът на детето. Чрез нея то преработва преживяванията си.

• Малчуганът може многократно да преиграва елементи от случката в своите игри. Например, ако е преживяло инцидент, играта му може да се върти постоянно около „катастрофи“ или „спасяване“.
• Игрите стават по-мрачни, включват повече теми за смърт, загуба, насилие или опасност, дори и да не сте ги въвели вие.
• Играта може да стане по-ограничена, по-малко креативна, фокусирана върху едни и същи повтарящи се действия. Отстрани изглежда като въображението на детето да е недостатъчно за по-богат сценарий.

Какво могат да направят родителите, ако забележат подобни знаци?

1. Не игнорирайте промените. Вашият родителски инстинкт е мощен инструмент. Ако имате усещането, че нещо не е наред, вероятно сте прави.

2. Водете си бележки за това кога се появяват симптомите, колко често и какво може да ги е провокирало. Това ще е полезно, ако потърсите помощ.

3. Осигурете много спокойствие, предвидимост и рутина вкъщи. Рутината създава усещане за контрол и сигурност, които са разрушени от травмата.

4. Осигурете пространство за игра и изкуство. Рисуването, моделирането с пластилин или играта с кукли може да му помогне да изрази без думи това, което го тревожи. Окуражавайте го да говори за чувствата си, като назовавате вие емоции: „Виждам, че сега си много ядосан/тъжен/уплашен.“

5. Ако промените в поведението продължават повече от няколко седмици или са интензивни, потърсете помощ от детски психолог или психотерапевт. Тези специалисти са обучени да работят с детска травма и да използват игрови техники, за да помогнат на малкото човече да преработи преживяното по безопасен начин.

6. Споделете притесненията си с учителите в детската градина. Понякога те могат да забележат неща в социалната среда, които вие пропускате, или да ви помогнат да установите дали промените са свързани с нещо, което се случва там.

7. Консултирайте се с педиатър, за да изключите физически причини за оплакванията, преди да пристъпите към психологическа консултация.