КАК ДА ГОВОРИМ С ДЕТЕТО ЗА ОСИНОВЯВАНЕТО

Готови ли сте за предпубертета? Всеки родител на малък човек, застанал на прага на пубертета, ще ви каже, че предвестници на типичната тийнейджърска емоционалност се появяват още на този етап, особено при момичетата, които съзряват по-бързо от момчетата. В повечето случаи децата на тази възраст са отворени към разговори и притежават интелектуалния капацитет за удовлетворителна дискусия.

Сега е времето да установите и наложите своята роля на човека, който съветва и напътства в подготовката за предстоящите предизвикателства - докато все още можете да учите, наставлявате и поставяте граници.

Не отдавайте всички проблеми, с които се сблъсквате, на осиновяването. Изследванията показват, че повечето осиновени деца се справят съвсем не по-зле от своите неосиновени връстници.

На този етап е нужно да питаме повече, понеже децата на тази възраст стават все по-склонни да прикриват и задържат преживявания в себе си с нарастване на сложността на вътрешните им въпроси.  Задавайте отворени въпроси - не такива, които изискват отговор да или не. Положете усилия, за да изградите и утвърдите един непрекъснат канал за комуникация с вашето дете, който ще бъде жизненоважен при отвеждането му в света на възрастните.

Реалността на осиновените деца в предпубертета се състои от задачите на училищния живот, взаимоотношенията с връстниците, учителите и родителите. Те искат да знаят дали са обичани, дали са привлекателни, дали могат да имат приятели, дали приличат на съучениците си и на семейството си,  дали са били осиновени, понеже биологичните родители не са ги обичали или пък с тях нещо не е било наред.

СТРАТЕГИИ ПРИ ВОДЕНЕ НА РАЗГОВОР

• Подчертаване и позитивно утвърждаване както на общите качества, така и на различията. Например, можете да кажете: „Да, прав си, и двамата с теб сме добри в поправянето на разни неща и в работата с ръце. Изглежда си взел поетичния талант от биологичните ти родители".
• Приемане на гнева, който детето проявява. Гневът е по-лесната за изразяване емоция, когато детето се чувства тъжно или наранено, особено на тази възраст. „Ядосан си на биологичната ти майка за това, че не е можела да те отгледа. И много добре те разбирам. Чудя се какъв ли живот е имала тя?"
• Физическа близост и любвеобилност. Сега е времето да се гушкате - много скоро, когато детето ви стане тийнейджър, по-трудно ще се отваря за ласки и нежности. Прегръдките ни свързват там, където думите не успяват, те засилват чувството за принадлежност и ни имунизират срещу бъдещи търкания.
• Използване на положителен език, когато говорите за осиновяването.

ТОВА Е МОЕТО СЕМЕЙСТВО

Различни дейности, чрез които бихте могли заедно с вашето дете да изследвате темата за осиновяването, са:

·             Разказване на истории за близки, приятели, роднини, деца, които познавате и са били осиновени. Гледайте заедно филми и четете книги за осиновяването - например "Анн от фермата Грийн Гейбълс", „Хайди",  „Полиана",  „Добре дошла у дома, Рокси Кармайкъл" и др. 

·             „Това е моето семейство". Помолете детето да нарисува рисунка на своето семейство. След това нека ви разкаже какво е нарисувало, кого и защо по този начин.  

• Разговори за отношението на връстниците и съучениците, когато научат, че детето ви е осиновено. Инициирайте ги и най-важното е да уверите детето си, че изборът на кого, какво и колко да каже и дали въобще е абсолютно и единствено само негов.
• Емоциите не са страшни. Попитайте детето си как се чувства всеки път когато размишлява върху своята история за осиновяването. Какво е усещането, когато му се налага да говори за нея с други хора? Помогнете му да си подготви запас от отговори, с които да разполага, ако му се наложи да обсъжда темата с външни лица - като начин за справяне с възникналите емоции.
• Отново си разкажете историята за неговото осиновяване, разгледайте книгата на живота му от раждането, албума със снимки преди осиновяването и този, който вие сте направили след осиновяването. Нека детето отново изрази какво означава това за него и как то се чувства от позицията на сегашното си разбиране.
• За да утвърдите чувството за собствена на идентичност, можете да помолите детето си да нарисува себе си, как се вижда. Използвайте тази рисунка, за да поговорите за силните и слабите му страни, за качествата, които вероятно споделя с биологичните си родители, и онези, които споделя с вас.
• За да насърчите изграждането на добро самочувствие у вашето дете, планирайте събирания с други осиновителски семейства, както и с деца, с които то се чувства комфортно.

ЗАЩО НЕ СА МЕ ОТГЛЕДАЛИ ТЕ?

Ако детето ви въобще не повдига темата за осиновяването, това не означава, че не иска да говори за него. Покажете му, че сте отворени за нея с насърчителни реплики като: „Мислиш ли понякога за биологичните ти родители?",  „Знаеш ли дали Катето познава биологичните си родители?", „Отдавна не сме си говорили за биологичната ти майка", „Забелязах, че извърна глава, когато споменах биологичните ти родители. Какво си мислеше/чувстваше тогава?".

Загубите, с които осиновените деца трябва да се справят на тази възраст, са:

• Загубата на биологичното семейство - „Защо не са ме отгледали те?"
• Загубата на „нормално" семейство - „Иска ми се да имах семейство като на повечето ми съученици."
• Загуба на невинността на осиновяването - „Аха, сега разбирам, специален означава различен."
• Загуба на статус (реален или въображаем) - "Дали децата ще ме тормозят за това, че съм осиновена?"

ПСИХОЛОГЪТ МОЖЕ ДА ПОМОГНЕ

Разпознаването, признаването, изстрадването и справянето с тези загуби помага на децата да изградят вътрешен психически ресурс за преодоляването им и да установят, че всъщност притежават житейски умения.

По пътя на справяне с осъзнаванията, които получават, някои деца стават гневни или депресивни. В някои случаи е разумно и здравословно да се потърси психотерапевтична помощ - ако детето заплашва да избяга от вкъщи, ако не успява да овладее гнева си, ако се държи по коренно различен от обичайния начин, ако изведнъж започне да страни от социален живот. Някои трудности на тази възраст биха се повлияли по-добре, отколкото на по-късна.

Автор: Милена Вълканова