Игри на асфалта

Има една гледка, която безотказно бързо и с все сила ме връща към спомените от детството и това е играещи навън деца. Безгрижен смях, крясъци и викове - има ли нещо по-освобождаващо от това да търчиш на воля, заобиколен от приятели, и всякакви щуротии да ти идват наум, а някои от тях дори да успяваш да осъществиш.

Всяко поколение си има своите игри и забавления, но има някои непреходни, които се играят сякаш от както свят светува, като например гоненица, криеница, замръзванка и др. Странно защо обаче, доста от игрите на асфалта поизчезнаха и то точно тези, които поколенията от 70-те и 80-те  години играехме в детството си. Днес хлапетата се вълнуват от други неща, но пък ние, родителите, можем да си припомним с носталгия любимите игри, а защо и да не опитаме да ги покажем на децата си.

 Английската, немската, пръстчета - естествено, това е играта на ластик. Може би най-любимото за момичетата забавление. Единствените неща, необходими за нея са дълъг завързан ластик, по възможност кръгъл, и удобни гуменки. И така, две деца хващат ластика, така че да се опъне, и играта започва. Може да се играе поединично или на отбори. За играта пръстчета две деца опъват ластика с ръце, първо с едно пръстче, после с две, три и т.н. до десет. Играещият изпълнява сложни комбинации, подскачайки с крака в ластика. При английската и немската (никога не разбрах защо се наричат така) ластикът се държи с крака, като най-напред е долу на глезените, след това се качва на прасците, на коленете и така все по-високо, докато стигне до най-високата степен - с вдигнати нагоре ръце. Скачащият отново изпълнява поредица оплитания на ластика с крака, като тук има и трудни комбинации, при които ластикът не бива да се докосва, а да се подскача около него. Когато детето изиграва без грешка комбинациите, продължава все по-напред в играта, ако сбърка - идва ред на друг играч.

Отново с ластик, имаше една много забавна и понякога доста трудна игра, която наричахме ема еса са. Двама държат ластика около кръста си и напевно като заклинание изричат едно смешно рефренче - „ема еса са, еса са, о пипи я". След което заплитат ластика с ръце и крака или се увъртат около него, така че да се получи някаква сложна плетеница. Останалите играчи трябва да се проврат през плетеницата, без да докосват ластика с тяло, и да преминат от другата му страна.

 Кър - малко грубичка, но също много любима игра и за момичета, и за момчета. Чертае се голям правоъгълник на земята, разделен на две зони, по една за всеки отбор. Целта е играчите да успеят да избягат от своята зона по странично коридорче, без да бъдат избутани извън очертанията от другия отбор. Тук често играта завършва с разранени колене и лакти, но пък и с голяма доза адреналин, подтикващ към още едно разиграване.

 Ръбче - играта, която днес е невъзможно да се играе поради променените градски условия, а именно нагъсто спрелите по тротоарите коли и засиления трафик дори и по малките квартални улички. Чудите се защо? Ами защото това е супер готината игра, в която могат да се покажат умения за точност и сила - застанали на тротоарите от двете страни на една улица, отборите трябва да уцелят с топка ръбчето на отсрещния тротоар и топката с воле да се върне при тях. Ако другият отбор я хване, е той наред. Всеки точен удар се награждава с точки.

 Стражари и апаши - гоненица, но с по-сложни правила, със стратегия и хитрости. Единият отбор са апашите, другият стражарите. Едните бягат и се крият, другите гонят и арестуват. Когато стражар залови апаш, го удря по гърба с ръка и казва: „Стражарска марка - бум - печат!" и апашът е арестуван.

 Дама, охлюв, държави - различни игри, които се чертаят с тебешир и се подскача на един крак. Тук равновесието е важно умение, защото не трябва да падаш и не трябва да стъпваш по очертанията на играта.

 Народна топка - една игра, която често играехме и в часовете по физическо възпитание. Два отбора в две полета, разделени с черта, се обстрелват с топка. Който бъде ударен от топката, изгаря.

 Развален телефон - тази спада към кротките занимания, но съвсем не е тиха игра. Децата сядат едно до друга в редичка и първото казва някаква дума на ухото на седящия до него. Той на свой ред прошепва какво е чул на следващия. И така до последното дете, което трябва да каже думата на глас. Пада голям смях по време на играта, защото до края думичката е станала  съвсем различна. Колкото повече са участниците, толкова по-голямо е объркването и, разбира се, забавлението.

Едва ли има човек, който да не си мечтае поне за един ден отново да стане дете и да полудува с тайфата пред блока.  Да се върне със скъсани панталонки и разранено коляно, да домъкне малко коте или куче вкъщи, за ужас на майка си.

Това, което можем да направим, е да съхраним хубавите спомени. Да запазим духа на безгрижието и веселието. Да се опитаме да предадем поне малка част от игривото ни детство на днешните деца, за да не бъдат погледите им вперени постоянно в техниката, която ги заобикаля.

Автор: Цвета Лазаркова