Детството на Ива Екимова

Ива Екимова в началото на кариерата си беше просто една хубава жена, едно от момичетата „Невада". Но бързо след това във вечерното предаване на БНТ -  „По-добре късно, отколкото никога", на което бе водеща, доказва своите качества. Отскоро дамата е едно от лицата на „Жените говорят" по ТВ7. А междувременно продължава мисията си като PR-специалист.

Ива има дъщеря - Дара, с която са си опора една на друга

Най-ранните ти спомени?

Опитвам се да се върна най-рано в детството си и мисля, че всъщност е било едно щастливо детство. Най-ярко се открояват летните ваканции. Прекарвахме ги при баба и дядо в Бургас. Съседските деца хич не бяха доволни от натрапените софиянци. Всяка година по едно и също време ни беше нужен период на адаптация и след това ваканцията си продължаваше като по Бредбъри.

Какви са били бебешките ти таланти?

Хм, май нямам такива. Майка ми като учителка по пиано се опита да ме подтикне към музиката. Нещо не се сработихме с жената, при която ходех на уроци. Така пианото остана на заден план. Още като ученичка в средния курс подготвях изпращанията на абитуриентите. Може би заради това по-късно някак естествено потеглих по пътя на телевизионния водещ. За да стигна до тук. Дължа огромна благодарност на продуцентите от „Междинна станция" - Иван и Андрей, за това, че ме поканиха да бъда водеща на „Жените говорят".

Какво пожела да си „откраднеш" от родителите си?

Може би истините, че твърдата увереност, доброто и светлината, са по-добрия път. Спомените за татко избледняват, но знам, че е някъде там и ми помага, когато ми е най-трудно.

Когато си загубила баща си, в какъв етап от детството си беше и как ти се отрази тогава?

Вече не бях в детството. Вече бях тийнейджърка и беше много трудно, предстояха ми бал и стартът в истинския живот...

Включвала ли си се в момчешки игри?

Сякаш не. Повече играех с момичетата - на ластик, на ръбче, кър. Ръбче ми беше една от любимите. Много се забавлявахме. Иначе сме играли и на „Не се сърди човече". Това са все игри, непознати за днешните деца. Повече момчета имаше в летата при баба и дядо. Но там отново играехме на игри, които да се харесват на всички ни.

Сега с дъщеря ми играем скрабъл и „Уно" - вид игра с карти.

Коя книжка от ранните ти години ти е въздействала най-вече?

О, ужасно много са, като се мине през „Пипи Дългото чорапче", „Патиланско царство", приказките на различните народи, както и Андерсеновите. С удоволствие наблюдавам, че днешните деца изграждат своя книжна култура и имат своите си книги.

Имаш ли си детска любов?

Не, със сигурност не.

Мечтите ти от едно време като сегашните ти ли са?

Не съвсем. Пораснаха заедно с мен. Спомням си навремето, че исках да стана лекарка. Даже кандидатствах. После животът ми пое друг курс. Сега наистина ме вълнуват различни неща, а мечтите ми са свързани повече с детето ми.

Майка ти спирала ли е твое желание за нещо в живота ти?

Никога. За което съм й много благодарна. Когато потърсих първата си работа, просто я информирах, че започвам да работя в магазин за дрехи. Не знам какво си е мислила тогава, но не си спомням да е била против. Бях на 16 години и това се случи в една от последните летни ваканции, преди да завърша. На следващата година татко вече го нямаше и осъзнах, че трябва да правя нещо. Така се записах на кастинг за асистентки в „Супершоу Невада". И майка ми, и тогавашният ми приятел разбраха чак след като вече ме бяха одобрили за сценичен асистент на водещия в най-гледаното телевизионно шоу тогова.

Имаш ли понякога усещане, че детството те преследва?

Честно казано, нямам носталгия към детството. Основното, което сега ме интересува, е собственото ми дете да има щастливо детство, доколкото това е възможно. Живеем в трудни времена и е абсолютно задължително да внимаваме как децата ни интерпретират информацията, която стига до тях, какъв пример им даваме и общуваме ли достатъчно с подрастващите.

В детството на Дара откриваш ли сходство с твоето?

Не, по никакъв начин. Децата сега са съвсем други. Живеят в различно време, вълнуват ги съвсем други неща, порастват по-бързо. Те се интересуват от други книги и филми, могат да пътуват абсолютно свободно в чужбина... През отминалото лято 11-годишната ми дъщеря посети училище по танц и драма в Ливърпул. Това на мен на 11 просто нямаше как да ми се случи. Сегашните деца имат достъп до неограничен информационен ресурс. И ако ние сме отговорни да им отговаряме на въпросите, които ги вълнуват, смятам, че това е за добро. Няма начин да има сходство между моето и детството на Дара. И това е добра новина!

Интервюто взе: Радостина Колева

снимки: Явор Иванов и личен архив