Детето „владетел“

В рамките на няколкото минути, докато се настаняват, детето се разпорежда кой къде да стои и около 5 пъти майката го пита дали иска нещо: „Искаш ли да седнеш първа?“, „Искаш ли вода?“ и дори „Искаш ли Теодора (аз) да стане и да поиграе с теб?“ и др.

През цялото време момиченцето се оплаква колко му е скучно и настоява някой да го забавлява, иска телефон, постоянно прекъсва родителите си, катери се върху тях, рита бащата, когато му напомня да се държи прилично, и дърпа майката за ръката, за да отидат за бонбони. На въпроса какво ги води при мен, получавам отговор: „Не иска да ходи на детска градина“. Мисля си: „Не е никаква изненада! Но проблемът е малко по-глобален от това“.

Защо се стига дотук? Как родителите губят контрола?

1. Родителите не могат да понесат негативните емоции на детето

Плачът на детето провокира у възрастния редица емоции – объркване, страх, тъга, вина, съжаление, безпомощност и др. Той не успява или не знае как да се справя с тези си състояния и поради тази причина се старае да избягва сблъсъка с тях. Това означава, че детето „натиска бутони“ при своя родител, който от своя страна му разрешава всичко (буквално), което иска, само за да не се изправя пред негативните си преживявания. Родителите, които не могат да понесат плача и недоволството на детето, обикновено не налагат последици, отменят наложени наказания и използват плашенето като опит да влияят на детето, без да се налага да се намесват с действия – „Сега ще кажа на полицаите да дойдат!“. Често в разговорите ни тези родители казват, че дори се страхуват от детето си и от гнева му.

Други пък споделят, че са дълбоко убедени, че когато не съдействат на детето си и то демонстрира негативни емоции – особено тъга, това означава, че го травмират. Това е много далеч от истината, но е в основата на подчиненото родителство.

2. Първо родителите, после детето

Все по-често се среща вярването, че детето е най-важно. По-важно от партньора и семейството, дори от самия родител. Това означава, че детето трябва да бъде обгрижено по най-добрия начин, бързо и на всяка цена. Ако в семейството има дилема: майката иска по време на следобедната разходка да отиде с малчугана до книжарницата, а той настоява да се разходят веднага в парка, погрешният модел предполага втория изход. Защо обаче е погрешно? Поставяйки твърде често нуждите на детето пред собствените, пред тези на партньорската двойка и семейството, хлапето започва да вярва, че е изключително, по-необикновено и по-специално от всички останали деца. Разбира се, затова ще изисква и по-специално отношение. Навсякъде. Спомнете си случая по-горе. Момиченцето не иска да ходи на детска градина, вероятно защото там не се чувства толкова специално, колкото у дома.  Правилният модел е: първо вие и партньорската двойка, после детето. Ако ви се ходи до книжарницата, отидете там.

3. Родители = прислуга

През последните десетилетия все по-популярна става идеята, че развитието на детето може да бъде водено от самото него. Това означава, че трябва да се движим с неговото темпо. Но за всичко ли? Родителите от примера по-горе често питат момиченцето „Искаш ли?“ и в отговор получават непрестанно „искане“. Това означава, че възрастните трябва да са на разположение непрекъснато, дори да четат мислите на малчугана и предвиждат нуждите му. Това е много уморително.

Овластяване

Даването на прекалена, непосилна свобода води до овластяването на детето. Случва се, защото родителят вярва, че малчуганът знае какво иска и кое е добро за него. Но това не е така. Детето няма опита и знанията на възрастните.  А и когато родителите овластяват детето и му дават правото да се разпорежда, обикновено те самите бягат от поемането на отговорност във възпитанието. В тази връзка прекалявате ли с въпроса „Искаш ли…?“?