Благодарността като вътрешна опора при децата
Навикът за благодарност не съществува, за да бъдат децата „по-позитивни“ или по-възпитани. Той има смисъл, защото помага на детето да подрежда вътрешния си свят. Когато мъничето редовно се връща към въпроса кое му е донесло спокойствие, радост или близост, то започва да разпознава собствените си опори и да се ориентира в преживяното от него.
Умение за ориентация в преживяното
С времето това се превръща във вътрешен ресурс. Детето не е защитено от трудни емоции, но има език и устойчивост да ги преживее, без да се изгуби в тях.
Въпреки това възрастните често третират благодарността като възпитателна цел – „бъди благодарен“, „оцени това“ – без да отчитат, че за детето това са абстракции. Детският свят работи с преживявания, не с обобщения.
Затова в детската психология благодарността все по-често се разглежда не като морална норма, а като умение за ориентация в преживяното. Когато настояваме детето „да бъде благодарно“, рискуваме да превърнем чувството в задължение и да обезценим реалните му емоции.
Пространство за усещане и за споделяне
Психологът и арттерапевт Йорданка Рабаджийска подчертава:
„Когато настояваме детето да бъде благодарно, докато се намира в друга емоция, ние омаловажаваме преживяването му. Благодарността изисква пространство за усещане и за споделяне.“ Именно тук много родители осъзнават, че им е нужен „инструмент”.
Ритуалите, които изграждат навици
В детска възраст навиците не се изграждат чрез разговори „за ценности“, а чрез повтаряеми действия, които се случват по едно и също време и с присъствието на значим възрастен. Вечерният разговор преди сън може да се превърне в значим инструмент за споделяне и изграждане на ценности.
Точно един такъв семеен ритуал стои в основата на приказката „Затвори очи, Бо“ и Кутията на Слънчевко. Авторката Стела Мантарева споделя, че като дете баба й всяка вечер я е подканяла да изрежда нещата, за които е благодарна през деня – навик, който по-късно се оказва определящ за начина й на мислене.
Осъзнато щастлив човек
„Оказа се, че този бабин „ритуал” формира начина, по който гледам на света, и вярвам, че благодарение на него се превърнах в осъзнато щастлив човек.”
Пленяващ свят
Стела създава пленяващ свят на вълшебни феи, сапунени балончета, слънчеви зайчета и подскачащи понита, в който детето се превръща в герой, ангажиран в мисията да открие малките чудеса на своя ден.
Последната страница на „Затвори очи, Бо“ продължава с Дневник за споделени мигове, разработен съвместно с психолог, за да помогне за формирането на навика.
Така, без да назидава децата, историята разкрива смисъла на благодарността и я превръща в навик – като позитивно изживяване всеки ден, но и като опора за справяне с тъгата, болката, объркването.
Както казва самата авторка: „Благодарността не е навик на позитивизма, а начин, по който виждаме света – и в хубавите, и в трудните му моменти.“
Благодарността не изключва трудните дни
Точно така – благодарността не означава игнориране на болката, страха или гнева. Напротив – тя има смисъл, само ако всички емоции имат място.
Затова подобни ритуали са особено ценни в ситуации на напрежение – боледуване, промени, тревожност. Неслучайно приказката и ритуалът около нея се представят в детски болнични отделения в страната.
С надеждата, че едно момиченце на име Бо и неговото пони ще вдъхновят с вълшебство и ще бъдат опора в нестабилна среда приказката е налична за изтегляне на сайта www.zatvoriochibo.com – безплатно или чрез дарение към фондация „Даная“.