Анатомия на агресията

Когато обаче негови автори са самите малчугани, не можем да не си зададем много въпроси. Отговорите ще получим от детския психолог Теодора Пампулова. 

Теди, все по-често виждаме примери за насилие, проявено от деца. Как се заражда то?

Според известния детски психолог Юлия Хипенрайтер агресията е способ за изразяване на гнева и протеста, а както е известно, гневът е вторично чувство. В неговата основа стоят болката, обидата, страхът, вината. Те на свой ред възникват от неудовлетворени „базисни, фундаментални човешки потребности от любов и принадлежност“.

Децата черпят знания за моделите на поведение от три източника:

• Семейството, което може едновременно да демонстрира агресивно поведение и да осигури неговото закрепване.
• Агресията се обучава при взаимодействие с връстниците по време на игрите – децата мерят физическите си сили или просто наблюдават.
• Малчуганите се учат на агресивни реакции не само от реални примери, но и от символични – телевизионни предавания, анимационни филмчета, компютърни игри, канали за видео споделяне и др.

Има ли сигнали в ранното детство, издаващи тлееща агресия? Например ако мъникът измъчва насекоми?

Част от сигналите, за които е необходимо да бъдат наблюдателни възрастните, са:

• Малчуганът често (по-често в сравнение с поведението на другите деца в обкръжението му) губи контрол над себе си; спори, ругае, обижда деца и възрастни; дразни нарочно възрастните, отказва да изпълнява техни съвети (правила); често обвинява другите за своето „неправилно“ поведение и грешки; завистливо и мнително поведение; сърди се и прибягва към конфликти; наранява животни или насекоми за забавление или за да наблюдава реакциите на околните.

Тревожност

„Обикновено по-малките деца с тлееща агресия възприемат голям кръг ситуации като опасни, застрашаващи ги и враждебни по отношение на тях самите. Свръхчувствителни са към негативно отношение към себе си. Те не оценяват собствената си агресия като вредна за другите. Имат ограничен набор от реакции при проблемни ситуации, т.е. постъпват еднотипно –грубо и импулсивно. Имат високо ниво на личностна тревожност и не могат да се справят със стреса.“

Как да постъпят родителите в тази ситуация?

Добре е те:

• да говорят с детето за своите чувства и преживявания на езика на „Аз-посланията“ – „Аз се чувствам много объркана/гневна/тъжна, когато...“;
• „активно да слушат“ вътрешния свят на детето и да говорят за неговите чувства;
• да не оценяват личността на детето, а да говорят за неговите конкретни постъпки;
• да се опитат да „дешифрират“ намерението на детето, защото понякога се получават недоразумения – майките и татковците си мислят, че мъничето иска да навреди на животинче или друго дете, а то всъщност иска да помогне;
• да притежават навици за саморегулация на своето емоционално състояние, т.е. да наблюдават собствените си реакции и чувства и да не отговарят на детската агресия с удряне, щипане и др.;
• да се фокусират върху положителните неща и добрините, които детето прави, и да го поощряват.

По какъв начин да говорим с малчуганите за насилието, което ни заобикаля?

Когато децата чуят за акт на насилие по новините, във филмите или от други деца, те имат нужда да поговорят с родителите си, за да изследват своите чувства на страх или тъга.

Важно е възрастните да изберат подходящ момент за разговор – обикновено това е по време на вечеря, преди сън. Хубаво е да отговорят на зададените въпроси и да обсъдят проблема , а не да акцентират върху това, което знаят те самите. Децата не разбират насилието по същия начин, както възрастните.

В безопасност

„Малките деца се нуждаят от уверение, че са в безопасност. Необходимо е информацията да бъде проста и кратка. Да се говори за нещата, които детската градина, училището и семейството правят, за да ги защитят.“

Интервю на: Ива Лалова